Виното като парфюм – за рисковете от подражанието

 

Ал Бано, Стинг, Франсис Форд Копола, Брад Пит и Анджелина Джоли, Антонио Бандерас, Дрю Баримор, Жерар Депардийо, Уейн Грецки, Мадона, Грег Норман, Андрес Иниеста… Това са само част от световните знаменитости, които са разширили „портфолиото“ си с инвестиции във винопроизводството. А списъкът се увеличава с всеки ден… На пръв поглед добра новина за ценителите в усилията им за развитието и популяризирането на винената култура. Така ли е в действителност?

 

Би могло да бъде. Ако тези знаменитости откриваха и разпространяваха чрез виното всичко онова, за което то разказва –  неповторимостта на тероара, уникалността на хората, автентичността на традициите, спецификата на местната кухня, устойчивото развитие и отговорността ни пред бъдещето… И това свое винено преживяване споделяха с милионите си почитатели… Обикновено не става така. Виното се явява просто още една рекламна ниша, в която натрупаният личен имидж може да умножи част от натрупаните капитали от дейността, пред която наистина светът се възхищава.

„Щом като е такъв страхотен певец, актьор, режисьор, спортист, няма как и виното му да не е превъзходно!“. Логично, нали? С един дребен детайл. Ако виното му наистина е превъзходно, то ще е в количества, които ще го направят достъпно само за една толкова ограничена общност, че поставянето на голямата персонална „марка“ на етикета му и глобалната маркетингова кампания биха се обезсмислили… А пък ако отвсякъде рекламите ни крещят „Това е виното на Х“, трябва да си имаме едно наум. Защото виното не е парфюм…

Преди доста години, още май бях ученик, си говорех с един от водещите тогава български дизайнери на бутикови облекла. Наивно го попитах как световните моделиери могат да имат такъв усет не само за кройките, но и за изнамирането на нови аромати на парфюми? А той се засмя и ми обясни, че всичките топ-марки парфюми се произвеждат само в няколко фабрики, а топ-дизайнерите, или по-скоро техните рекламни екипи, просто си избират аромати между 100-те, които им се предлагат за „дегустация“, за да ги „брандират“ после като свои… „Това са имиджови продукти, те имат друга функция“.

Разбира се, когато някой е работил с години за името си, редно е после името му да „поработи“ за него. И когато приложното поле на „артистичната“ дейност стане твърде тясно за мащабите на неговите планове, е нормално да се потърсят нови хоризонти. А да продаваш парфюми и вина е престижно. Не е като да да извозваш градските отпадъци например (един от бизнесите, с които някога се занимаваха от бандата “Fun Lovin’ Criminals”). Не че оспорвам здравословната значимост и на подобно начинание или пък икономическия му ефект, но съм скептичен към устойчивостта по отношение на последователите му. Но къде е проблемът?

За разлика от много имиджови продукти – флагманът на които наистина си остават парфюмите, при които от нищожна инвестиция (в продукта, не в рекламата му) се извлича максимална печалба, и при които основната функция наистина е „аксесоарна“, виното има съвсем различен смисъл. При него няма как 100-те световни топ-вина да се произведат в 2-3 домейна от екип лабораторни технолози, след което да се „брандират“ според нуждите на клиента и потребностите на пазара. (Не че не случват подобни неща понякога – едни вина да бъдат представяни за други, но ние все още наричаме това „измама“, а не „висша мода“). И инвестициите при най-добрите винени образци са именно в продукта. Само че резултатът никога не е гарантиран. Само рискът – както в любовта…  Виното няма как да се „побратими“ с парфюма – това ще „убие“ неговите автентични аромати. И в буквален, и в социокултурен аспект.

Една от най-големите опасности пред бъдещето на винената култура е нейното глобализиране и шаблонизиране в един определен калъп. „Престиж-сладникава романтика-стил-елитарност-ти самият“, нашепват ни рекламите. Чрез продукта да си прелееш част от имиджа на знаменитостта, чието има е изписано на етикета. Ето ви формулата, която ще продаде парфюма, но ще обезличи виното. Защото, за разлика от парюмените аромати, които се стремят да унифицират последователите на марките си, виното не ти предлага нищо повече от това… да бъдеш себе си. И затова са толкова много и толкова различни и вината, и стиловете им, и хората, които стоят зад тях. „Тероарна изява“, както някои го определят.

Знам, че в глобалното ни и забързано съвремие съхраняването на автентичното може би изглежда непостижимо. „Да, наистина може би е нещо хубаво – носталгично е, ала вече е непостижимо. Вече всичко е измислено, всичко е казано…“. Но не е така. Автентичността винаги е била въпрос на избор, а не на времена или обстоятелства. Нещо повече – автентичността е онази сила, която не задържа прогреса, а е негов генератор. Да си спомним, че Месоние с фотографския си, перфекционистичен, но бездушен стил на рисуване е бил фаворит на френските Салони в края на XIX век, но шедьоврите на модерното изкуство стъпват на друг тип философия, отблъскваща се от шаблона и подражанието, формулирана от Дьолакроа като „новото в духа, който твори… Ако работиш над душата си, тя ще намери светлината, която да я озари; ще си създаде свой език“.