Да поговорим за реклама

Забелязали ли сте, че в безкрайните рекламни блокове, с които всекидневно  ни заливат ТВ-програмите, реклама на българско вино няма. Изключвам инцидентните случаи, в които се появяваха за кратко реклами на вина от производители, чиято основна дейност е концентрирана в спиртните напитки. От учтивост и добро възпитание не се спирам и на онази реклама, в които се акцентираше върху цената на едно, да го наречем, вино, която конкурираше цената на минералната вода за същото количество. Не знам на колко хора събуди „мерака“ тази реклама, но моя определено го уби. Странно е, че в държава с хилядолетна традиция в производството на вино, още от времето на траките (а дали не и по-рано), на която дори най-големите национални съкровища са свързани със съдове за вино, рекламният фокус е или върху спиртните напитки, или върху бирата, донесена ни преди има-няма 100-на години от братята Прошкови или безкомпромисния Франц Милде.

 

Тази ситуация изглежда трудно обяснима в контекста на изключително позитивните тенденции през последните 10-на години за възраждане на българското винопроизводство, инвестициите в бутикови семейни изби, създаването на подходяща за винен туризъм инфраструктура и представянето на български вина, които наистина могат да се сравняват с най-добрите европейски образци. Къде се къса нишката в мисията за завръщането на българския потребител към българското вино? (да не говорим и за една цялостна стратегия за реклама на българското вино на външните пазари, но на тази тема ще се спрем друг път).

Несъмнено създаването на винена общност е дълъг процес. Но до тази цел трудно може да се стигне, ако не се създаде най-напред потребителска общност. Нека да си признаем, че ценителите на виното извън производителите, търговците и собствениците на заведения, са пренебрежимо малък брой, в сравнение с консуматорите на бира и спиртни напитки. И тук не става въпрос за изключването на една напитка за сметка на друга (всяко питие си има мястото и времето), а за обогатяването на кулинарната култура на българина, която, без винената култура, определено си остава силно ощетена.

Но ние не можем да вменим вината за това на забързания, заливан с огромен обем от всевъзможна информация средностатистически бъдещ ценител (не искам да го наричам консуматор, защото виното е нещо много повече от консумация – то създава интегритет). На българския потребител е необходимо информация, необходима е реклама на виното. Интелигентно и премерено поднесена – с уважение и към потребителя, и към продукта.

Виненият ценител трябва да научи какво представлява виното. И ако на пазара има 10-на видове бира и още приблизително толкова водки, то българските изби вече са стотици, има също интересни и успешни винени проекти, които пък нямат изби, на пазара са стотици „етикети“, а на всичкото отгоре вина от поне 2-3, че и повече реколти, са актуални към определена година. Е, кажете, как да се ориентира потребителят в тази винена „джунгла“, без да има необходимата информация, как да излезе от зоната си на комфорт и да рискува с вино, което никак не е изключено да го разочарова, и по този начин да компрометира цялостно интереса му към българското вино. Логично е, че далеч по-лесният избор е да посегне към познатото. Още повече, че ако се вгледате в структурата на рекламните блокове – след класическата комбинация на „ракийката и салатката“ винаги следва бирата, която „прекрасно се съчетава по всяко време, на всяко място и с всяко ястие“… Да, българското вино остава самотник, затиснат в пресата на този тип агресивна реклама.

Нерядко мои познати са ме питали как може бутилка вино да струва повече от бутилка водка. И се започва разказът за това какво означава да обработваш лозе, да подбереш най-доброто грозде, да прецениш как да направиш виното, дали да съчетаеш сортовете или не, дали и колко време да отлежава в бъчви, как да подбереш бъчвите, колко струва всичко това и т.н., докато накрая започнат да се питат дали изобщо е възможно една бутилка вино да струва по-малко от бутилка водка.

Заемането от страна на бранша на аристократичната позиция „ами като не разбират, проблемът си е техен“, не води до нищо продуктивно нито за производителите, нито за търговците, нито за ресторантите. Всъщност сериозни пропуски има дори и по веригата на изброените звена. В уж специализирани за вино магазини скъпи вина са ми били рекламирани с обезоръжаващите аргументи, че „няма да имате киселини, няма да Ви боли глава на сутринта“. Е, иди, че не си го купи след такава реклама! Или пък искреното недоумение, предизвикано от въпроса дали имат вино от определена реколта и троснатият отговор „На мен не ми се водят по реколти, водят ми се по артикули!“. Толкова ли е е трудно персоналът, ангажиран с продажбата на вино, да бъде обучен в елементарни комуникативни умения при поднасянето на информацията?

И ако пропуските в компетентността и квалификацията при продажбата на вино могат да бъдат оправдани донякъде с дефицитите на пазара на труда, то в редица ресторанти неглижирането е съвсем осъзнат и целенасочен акт. Нерядко български изби и техните качествени вина или не биват изобщо допускани до листата, или се оказват „свършили“ се при запитване от клиента, само защото печалбата „на тапа“ не припокрива очакванията на собствениците или сервитьорите. Но това, че клиентът ще получи добър съвет, че ще пие качествено българско вино, което, ако и кухнята е на ниво, ще го направи постоянен посетител на заведението, са теми дребни и странични… Мисля си, че както българското вино се възроди, когато се завърнаха семейните изби, така и откриването на повече семейни ресторанти, където хората застават с лицата и имената си, постепенно ще сложи нещата на местата им.

Но да се върнем към рекламата за потребителя. Вярно е, че голяма част от най-добрите български вина идват от малки семейни изби, които са с ограничен финансов ресурс и не могат да се сравняват с големите корпорации – производители на бира и спиртни напитки. Същевременно, ако погледнем в последния Топ 20 на Класацията на българските вина, ще видим, че има и мащабни производители, които биха могли да позиционират продукцията си на рекламния пазар. Решения винаги могат да се намерят, стига целите да са достатъчно ясно определени.

Дори и малките изби могат да се кооперират по определен признак (например регионален) – както в областта на маркетинга, така и в рекламата, и да насочат ограничения си ресурс не към масова реклама, а към прецизирани целеви групи, които са техните потенциални клиенти. Защото след интереса към виното, идва и интересът към винения туризъм. А това са допълнителни ценни приходи.

Пък виненият турист носи ползи не само за избата, а и за икономиката на региона, който посещава. Така че – мисията за рекламата на българското вино не е  мисия само на производителите на вино. Малко са общините с морски или ски-курорти. Но хубави изби има в повечето общини. Така че, време е кметовете и общинските съветници също да се ангажират с тази кауза. Вярно, че те открай време са свикнали с разпределението на труда според поговорката „Бунак лозе копае, юнак вино пие“, но времената се променят бързо, наистина бързо…