Винаги съм възприемал енолога Алекс Велянов като свободен артист – подобно на някогашните пътуващите ренесансови творци. Само че неговите произведения не са в катедрали, а в бутилки. Първата ми „среща“ с тях бе преди 10-на години, когато една случайно закупена последна бутилка от неговото „Two Friends Marananga Shiraz 2005“ предизвика такъв фурор в компанията, с която го дегустирахме, че двете бутилки „St. Henri Shiraz“и “Magill Estate” на “Penfolds”, които трябваше да са „гвоздеите“ в австралийската ни винена вечер, останаха тематично на заден план. Освен Австралия, гроздобери прави и в Нова Зеландия, Индия, Китай и, разбира се, България. И въпреки, че в момента, след завръщането си у нас, Алекс е човекът-диригент в „Angel Estate”(Angelus Estate), трудно може да бъде „прикован“ към едно място или един бранд. Не спира да се провокира – с малки винено-философски проекти, като „Two Owls” (Двете сови), а в близка перспектива е и винено-арт проект, в който специален акцент ще има и етикетът на виното. Прям в изказа си, с лекота успява да постави точни „диагнози“ на някои от съвременните „винени болести“, без да се прикрива зад криворазбрана дипломатичност. Затова за краткото време, в което успявам да го „хвана“ по време на Гроздобер 2016, го питам не за това какво се случва в избата, а за…
За „тероарната“ изява на вината:
Модно е да се говори за „теорар“. Всички лозя имат тероар. Някои хора говорят за тероара в много ограничен аспект. Не може в това понятие да не включим и винарските практики, защото, особено в старите винарски региони, много често те са свързани с историята на правенето на вино на това място. Така че, те неизменно, по един много „интимен“ начин, влизат в определението за тероар. Но ти, ако пиеш едно вино от даден тероар, а всяко „сингъл винярд“ вино е тероарно само по себе си, представа за тероара не можеш да получиш. Представа за тероара можеш да получиш единствено и само, ако пиеш вина, било от същия производител или от близки производители, които имат лозя в даден регион и които са традиционни производители. Тогава единствено би могъл да направиш някакъв извод за тероара. Евентуално при това, евентуално! Примерно, ако имаш някоя много нехарактерна година в набора вина, който дегустираш, няма как да направиш правилни изводи за тероара. Виждам някакви упражнения да се говори на тема „тероар“, да се пие едно вино и да се правят заключения за тероара, но това е толкова повърхностно…
За медалите като гаранция:
Ние, българите, винаги разбираме от всичко. Коли, жени… Много голяма вътрешна несигурност…. Като съдия на международни винени конкурси („Mundus Vini“ и „Concurs Mondial de Bruxelles“), съм забелязал, че едно вино може да бъде наградено, освен заради своите качества, и заради това, че е било след някое вино, което не е било толкова добро и дегустиращите не могат да избегнат сравнението, и му дават точки. Или, обратното – вино, което има своите достойнства, попада в мега силна серия… И това го има.
За енолозите – български и „вносни“:
Ние имаме винари, които работят в чужбина, „фул тайм“, т.е. имаме капацитета да даваме на винения свят винари, които са напълно адекватни в средата си. Има и чужденци, които идват тук, за да правят вината си, също „фул тайм“, т.е. имаме поток и навън, и към страната. И това е супер, защото по този начин ще се появи разнообразието във вината, което толкова дълго чакаме…
За марката „Българско вино“:
Аз стоя встрани от този въпрос, като цяло. Преди няколко месеца бях в една фокус-група, която да определи силните и слабите страни на България като винарска страна и на нашите вина. Беше много интересно. Няколко фокус-групи – доста голям кръг от хора – винари от различни периоди, „бреймстормвахме“ за един малък период от време. И беше много интересно. Какво ще излезе от това, не знам. Моята цел, единствено и само, е да се опитам да правя най-доброто вино, което мога, с ресурса, с който разполагам. Това е, което ме вълнува. В крайна сметка важното е хората да пият хубаво вино. Добре е да пият българско вино, но не намирам нищо драматично, ако някой предпочете чуждо вино, защото го намира за по-добро от нашето. Нямам проблем с това…
За модерното „синьо вино“:
Модерно ли е? Не знам дали е модерно. То е… Дори не си заслужава да го коментирам. Не бих го пил, защото имам някаква хигиена към себе си. Единственото нещо с такъв цвят, което бих използвал, е „листерин“, но поне там ще има някаква полза…
За бранша и държавната подкрепа:
То има ли държава? Нещата, които стават напоследък тук, не говорят за това, че има адекватна държава. Така че, в крайна сметка, като осъзнаеш, че няма адекватна структура, наречена „държава“, в общи линии, се оправяш сам. И за мен, като цяло, това е и по-честният подход. Естествено ще се мине и през много грешки, ще отнеме повече време… Но този, който се е захванал да прави вино, трябва да знае – макар че, голяма част от хората не са го мислили, че това е един много дълъг процес – както при „правенето“, така и в намирането на стила, на правилния начин да се промотираш и т.н. „Търпението му е майката“ при виното…
За перспективите пред винения туризъм:
Все по-благоприятни. Това е въпрос и на инфраструктура, и на условия извън виното – културно-исторически, природни… Но винен туризъм ще имаме, когато имаме обособени винарски райони, които имат собствен облик, в които избите в тези райони работят заедно и се промотират… Така туристът ще може да изпита напълно удовлетворението, че е посетил място, което има свои специфики и уникалност… Нещата в момента са направени така, че да се подкрепят големите, а не малките производители. А според мен трябва да се диверсифицират районите, да се намалят границите им, за да се изрази характерът и спецификите им.
