Това е тема, която периодично се появява в дискусиите сред винената ни общност и, подобно на горските пожари – тъкмо позатихне някъде и с пълна сила се възпламенява другаде. Разделителната линия, разбира се, най-често преминава между производители и търговци. И доколкото мненията по темата влияят върху отношението и поведението на винените любители у нас, ми се струва, че си заслужава да се отделят няколко реда на тази тема.

Има два подхода, по които можем да съдим дали българското вино е надценено или не. Единият е като съпоставяме цената му с цената на чуждестранни вина от сходна категория и качества. Там, при ниския клас и до някъде средния клас везната рязко би се наклонила в наш ущърб. Причината е ясна и тя е основно в ролята на отделните държави за подкрепа на лозаро-винарския сектор. Ако някой в съседния коридор плува с плавници, а ти с топузи на краката, твърдението, че водата е еднакво студена и за двама ви, не доказва, че сте при равни условия. Но във високия (за нашите стандарти) клас вина смея да твърдя, че българските успешно могат да се конкурират с традиционните европейски производители. Така че това е ниша, в която си струва да бъдат вложени усилия.

За мен по-съществен е другият подход. Трябва да сравняваме българското вино със самото него. Или, както би казал един най-значимите руски литературни класици – Белински, „За писателя не трябва да се съди, сравнявайки произведението му не с други автори, а съпоставяйки дали в творбата си той е останал верен на себе си, дали не е изменил на принципите и пътя си“. Вероятно това ще звучи наивно, ако се занимаваме с таблици и статистики за продажби и експорт, но не и ако гледаме като ценители на виното, които съзнават, че то е повече от продукт и стока на пазара. Защото у нас винопроизводството в последните години е свързано с много риск, инвестиции и напрежение – от страст и желание да се прави хубаво вино, да се покаже уникалността на региона и да се вкукяг мечтите на създателите му.

Българското вино е пълно с лични истории. Да, те не са с вековна приемственост, но са по-пълнокръвни и живи от лустросаните презентации за N-то поколение винари от Бордо или Бургундия, чиито вина „вече са на българския пазар“.  Да, тези истории понякога изглеждат налудничави, защото нямат „пазарна обосновка“ – само любов, упоритост и умение. И, да –  историите на българските винари невинаги са с щастлив край. Дори и на онези, които са правили прекрасни неща и не са оцелели, за разлика от други, които не са се справяли толкова добре, но все още държат главата си над повърхността. Но тези истории си струва да бъдат чути, а вината – „опитани“. И да решим – дали са останали верни на себе си. Едва тогава можем да говорим за „надценяване“.

Малките български винопроизводители, повечето семейни изби, са уязвима категория – лесно могат да бъдат увредени от пренебрежението на винената ни публика. Особено в днешните нелеки времена. Но ние сме толкова свързани едни с други, че с техния край би си отишла най-съществената част от нас като винена общност.