Поводът за тази публикация е една статия на моя приятел – сомелиера Георги Михов. Тя е кратка и можете да я видите тук. Жоро винаги ми е допадал с принципните си, понякога непопулярни позиции – дори когато не съм бил съгласен с някои от тях. В допълнение – неговите професионални познания за света на виното не могат да се съпоставят с моя скромен любителски интерес. Аз не съм във винения бизнес. Но понеже самият аз често съм твърдял, че българското вино е кауза, ще си позволя малко разсъждения по тази тема.
Във времена и среда, в които много от идеалистичните понятия, с които моето поколение е израснало, като “патриот” или “Възраждане”, девалвираха поради наглото им политическо и икономическо осребряване, репутацията на думата „кауза“ няма как да не пострада, дори отнесена към нещо толкова истинско и прекрасно като виното. И все пак, дали хората, които приемаме българското вино за кауза, или по-точно за нещо отвъд класическия бизнес, сме откъснати от реалността наивници? – Това съм го чувал от други мои винени приятели – също толкова компетентни и авторитетни във винения бранш. И има ли противоречие един бизнес да бъде също и кауза?
Ако ограничим каузата на българското вино в смисловите рамки на винения снобизъм, или нека да е чистосърдечният наивитет, на една много ограничена група от 2-3 хиляди души, които „въртят чашите“, както се изразяваше един директор на винпром, то рационалистите биха имали право, че това е наистина един класически бизнес, които се подчинява на всички стандартни икономически правила. Ако проектът е успешен, той ще просперира, ако не е – просто ще фалира. И всякакви „украси“, таргетиращи сантимент на национална или регионална основа, са просто находчиви маркетингови трикове.
Вероятно погледът на професионалистите е такъв. И той е пазарно издържан. Но, както казах, аз съм любител, и мога да си позволя малко по-различен ракурс към темата за българското вино като кауза. Затова позволете ми моите простички 5 аргумента:
Кауза е, защото за мен лозаро-винарството е един от най-добрите подходи, за да се съхрани чиста българската природа, като същевременно се създаде заетост в отдалечените и икономически изостанали региони.
Кауза е, защото виното е част от нематериалното ни културно наследство – без значение дали това е институционално признато или не. Защото чрез виното опознаваме хората, регионите, традциите, мъдростта, натрупана и предавана от поколение на поколение.
Кауза е, защото в най-ценната си част то принадлежи към малкия и семейния бизнес. И това се оказва предпоставка млади българи, завършили енология, финанси, маркетинг и пр. в елитни западни университети, да намират мотивация да се завърнат в България, да останат да се реализират и да създават семейства в Родината си.
Кауза е, защото ако трябва да представя страната си навън с няколко думи, или дори без думи, с увереност и гордост мога да го направя чрез бутилка българско вино. И съм го правил. И се получава.
Кауза е, защото познавам достатъчно български лозаро-винари, които са вложили всичко, ама наистина всичко, в лозята си и в създаването на своите хубави вина. Те не препират пари и не дотират виното от други свои бизнеси, а теглят кредити и ги изплащат. Колкото и трудно да е това понякога, защото лишават семействата си от редица други неща. Не се отказват, дори когато сушата или градушката унищожат огромна част от лозите, дори когато абдикиралата от бранша държава вместо да им помага, им създава нови и нови административни бариери за нормална работа. Дори когато в очите на приятелите си изглеждат наивници, защото лесно могат да се ориентират към далеч по-леки и доходоносни дейности. Но виното им е в сърцето и в живота. И да, често пъти то е по-скъпо, отколото на всички ни се иска – и на производители, и на ценители.
Много от тези мисли ми минават през главата, когато се изправя да „гласувам“ с портфейла си при избора на вино. Да, и моите покупателни възможности не са големи. И аз обичам да пътешествам чрез виното към по-близки или по-далечни държави и региони. Да опитвам нови и нови вина. И го правя. Но, както при всяко пътешествие, един от най-вълнуващите мигове, е завръщането у дома. Колкото и далеч да отидем, ние винаги ще сравняваме с това, което си е наше, и с което сме израснали. Може би това е наивен подход към българското вино, но докато мога, ще се опитам да го запазя.
