Музикант и винопроизводител, Иво Върбанов е една от най-интересните личности в българската винена общност. Такива са и вината му, които ще бъдат предмет на една бъдеща публикация, защото заслужават своето специално внимание на страниците на The Wine Inside. А днес се срещаме в качеството му на Председател на Българската асоциация на независимите лозаро-винари. Поводът е провелата се наскоро в Лондон дегустация на български вина, организирана от Асоциацията. Всъщност Иво Върбанов прави вино в България, но от години живее и музицира на Острова, така че това е добра възможност да поговорим и по-глобално за перспективите пред българското вино и българските изби.
Разкажете ни за събитието в Лондон?
Това е третото издание, което провеждаме. Може да кажем, че първото бе експериментално, организирахме го в българското посолство през 2013 г. Участваха няколко изби, много малко хора го посетиха, но бе една първа стъпка. Миналата година направихме един добър майсторски клас за около 20 български вина, а също така и отворена дегустация. Дойдоха доста интересни хора. А третото издание, което проведохме преди дни, можем да определим като най-успешното. Посетиха го както известни винени критици, така и доста нови „винени“ лица, които и аз, като живеещ в Лондон, не познавах.
Това е добър показател за набирането на скорост на българското вино като интересен за англичаните продукт. За преоткриванете на българското вино. Както е известно, Англия не е държава, за която то е непознато. 70-те и 80-те години, а даже и в началото на 90-те, се е консумирало много българско вино – не от най-високия клас. Хората от по-старото поколение си спомнят за българското вино. Младите хора, които за нас като производители, са по-интересни, са все още „tabula rasa“ – техните оценки се базират на дегустациите, а не толкова на произхода. Това създава един добър потенциал за страна, която е готова да приеме българското вино като един добър продукт.
Има, естествено, и разногласия. Не толкова между самите производители, колкото между хора, които се опитват да влияят на големите вериги. Визирам винени критици, които до някаква степен са зависими от своите консултации за търговските вериги. Те смятат, че българското вино няма шанс, без подкрепата или на държавата или на големите производители. Но има и доста други, които са на различно мнение и приемат обратното – че малките производители на качествено вино са тези, които могат да са от полза на големите и да помогнат за връщането на добрия имидж на българското вино.
Да, членовете на вашата Асоциация са предимно семейни изби, които произвеждат лимитирани серии. И когато говорим за външни пазари, не се ли явявате по-скоро „посланици“ на българското вино?
Това може да се случи, реално е. На събитието в Лондон видяхме освен няколко “Masters of Wine” и водещи винени журналисти. Хора като Стивън Спуриър, като Михаел Шмидт, който дойде специално от Германия и прекара 7 часа на дегустацията, защото държеше да опита всяко от представените вина – единственият журналист, който методично, по немски, дегустира абсолютно всичко. Хора като Уорън Едуърдс, Ричард Бамфийлд и доста други важни винени критици. Имаше и интересни нови лица сред търговците, като представителите на новото нашумяло заведение „68&Boston“, както и клиенти, с които вече се познаваме. Мисля, че такива събития са много важни и успешни за изграждане, стъпка по стъпка, на позитивен имидж.
Много съм щастлив и от участието на млади хора, в повечето случаи синове и дъщери на собствениците на българските изби – позитивни, усмихнати, компетентни, някои от които дипломирани енолози – хора, които знаят за какво става въпрос. Това, което според мен, също се получи добре, е че имаше една много хармонична атмосфера между българските участници, всеки се чувстваше комфортно, с усещането, че се работи в екип. Което не е много често срещано по нашите географски ширини. Получи се един добър „тийм билдинг“ за хората, които участваха. Мисля, че това е една от стъпките за бъдещето, но далеч не единствената.
Къде е нишата – елитарни вина или по-големи обеми. И другата дискусия – ново, по-прецизно райониране, разкриващо характеристиките на тероара, или, както смятат някои от големите, двата винени района са достатъчни, защото самата марка „България“ е достатъчно непозната, за да я усложняваме допълнително?
Според мен във всяка посока е нужен баланс. Залитане в прекален елитизъм е грешка, защото няма да функционира. Същевременно в продажбата на вино „на цистерна“ също не смятам, че можем да сме особено конкурентни, ако говорим за истинско вино. Има достатъчно кооперативи в Италия и Испания, които правят доста прилични вина и могат да постигнат цена на литър от 30-40 цента, което прави конкуренцията жестока. Нужен е баланс. Нужно е и по-ясно райониране. Няма как да останем само с два района. При нас, разликите дори между Източни Родопи и Южен Сакар са огромни – в почви, в сортове, и не може да се предпоставя, че това „няма да го разберат“. За всеки влак си има пътник.
Трябва да се работи на различни нива. Естествено и за по-големи обеми, които да позволят на големите производители да продават продукцията си, но същевременно да се работи и на още две-три нива, които са нужни за разпространение на българското вино като добър продукт. Който може да работи добре с местни сортове, нека да го прави, който може да работи добре с международни сортове или блендове – това също е добра опция. Подходът не трябва да е догматичен, нищо не е „черно“ или „бяло“, а са много комплексни неща заедно.
За последните 10-на години има огромна промяна в качеството на продукцията, има промяна и при консуматорите – и в България, и навън. Започват все по-добре да опознават българското вино, по различни начини. Истината е, че консуматорът на вино на ниво „супермаркет“ не е фактор – дотолкова, че той отива и си купува, например, бутилка „совиньон блан“ от Нова Зеландия, но не знае нито коя реколта е, нито кой е производителят, нито каква е технологията на производство…
Проблемът е, че понякога и търговецът не ги знае тези неща…
О, това е отделна тема. Аз си спомням как на отворена дегустация в един МОЛ в София класически метод от Трентино ми го представяха като просеко, как за едно друго шампанизирано вино ми казваха, че е пино гриджо, а всъщност си беше чисто шардоне, как за едно Тосканско вино ме убеждаваха, че името на виното всъщност бил сортът грозде и доста подобни куриози…
Което отваря темата за изграждането на винената култура – и в потребителя, и в търговеца. Чия мисия е това? Какъв да бъде подходът към младите хора – виното не е сред рекламираните напитки…
Билбордовете не правят виното. Концепцията ми за разбиране на продукта „вино“ е много по-различна. Ние смятаме, че можем да използваме същите маркетингови средства, които ползваме за френските парфюми или за „марковите“ дрехи, които всъщност за направени от деца в Тайланд например, но се продават на много високи цени по моловете и лъскавите магазини. Те са много скъпи, но реално това са „парцалчета“. Не маркетингът, в глобалното му разбиране, е това, което ще помогне за винената култура.
За мен правилният път е, аз винаги правя аналогия с класическата музика, да има един възпитателен процес от рано. Първата стъпка е да се приеме, че виното е един културен продукт. И да се възпитава не консумацията на алкохол, а познанието за същността на виното. Да има достатъчно достъпна информация за хората, които искат да разберат какво е то. Естествено, откритите дегустации винаги помагат, но същевременно трябва да се започне и от определено ниво нагоре.
С младите хора, тези които са около 20-те, да се комуникира по различен начин. Не да се снижава и опростява продуктът вино, така че да стане лесен за разбиране, защото това не е правилният път, а да им се помогне правилно да го разберат. Това е различно. Когато правим един продукт елементарен, лесен за разбиране, ние нито помагаме на продукта, нито създаваме винена култура. Това е просто едно временно заблуждение за намиране на нови потенциални клиенти, което е измамно. Целта е да създадем усещане и разбиране за този продукт в младите хора.
Някои казват, че трудният път ще създаде дистанция, но това не е точно така. Просто подходът трябва да е правилният. Например човекът, който ме запали по виното, моя приятелка – италианска еноложка, никога не започва обученията си с някакви сложни пино ноари – просто защото клиентът няма да е готов за тях. Ще започне с качествени продукти, но по-достъпни за разбиране. И когато се изгради една по-солидна база, когато са дегустирани повече вина, стъпка по стъпка, се изгражда собствен вкус и усет. С цялата субективност при избора на определена стилистика.
Пътувате много – и с музиката, и с виното. Живеете в Лондон, съпругата Ви е италианка, наскоро се завърнахте от Ню Йорк… Имате доста наблюдения върху един от другите важни инструменти за изграждане на винена култура – винения туризъм. С какво България може да бъде атрактивна?
Виненият туризъм е нещо много важно. Но и тук въпросът е подходът да е правилен. Има различни типове винен туризъм. Например в Напа Вали, Калифорния, има масов туризъм – долу, в ниската част на долината, където непрекъснато обикалят автобусите на по-стандартните изби. Те са насочени към стандартния турист. Други изби не са отворени за всеки – те са или за ценители-колекционери, или за хора от бранша. Те са по-интересните проекти. Това е също вид туризъм, който за избите генерира повече доходи от масовия туризъм, защото при масовия се обикаля от изба на изба, плаща се дегустацията, но закупуването на вина е рядкост.
Друг добър пример за туризъм, който може да се използва като успешен модел, е този в Приорат, Испания. Това е един малък регион – цялото производство е около 3 милиона бутилки годишно от 100-на производители. Малък район, но никой там не желае той да се развива като масов туристически обект. Стремят се да привлекат ценители, които искат да посетят красиви места в региона.
На този етап в България масов винен туризъм няма как да се създаде, защото още ги няма условията. Но може постепенно да се създават винени маршрути, като се комбинират посещения на места с красива природа и изби, които правят хубави вина. Вече имаме и доста добри производители, които могат да бъдат привлекателни за винените ценители.
Председател сте на Българската асоциация на независимите лозаро-винари. Какво предстои да се случва през следващата година?
Имаме още доста събития в страната през тази календарна година, както и няколко събития навън, които да представят продуктите на членовете ни. Изложения и отворени дегустации, които са най-добрата форма да представим вината на избите от Асоциацията. Предстоят посещения в Румъния и Полша. Догодина е планирано такова и в Унгария. След посещението ми в Ню Йорк имам идеята да направим и там събитие с формат, подобен на този в Лондон. Обсъждаме тази идея с членовете на Асоциацията. Дори първото издание отново да е експериментално, ако се работи методично и се организира регулярно две-три години, определено ще има ефект, защото там има почва за българско вино.
Да направим един опит за визионерство. Къде виждате българското вино след 10 години?
След 10 години мисля, че ще успеем да постигнем повече от това, което постигнахме за последните 15. Скоростта се увеличава. Всяка година има нови производители, качеството на вината се повишава. Отварят се нови пазари. Голяма част от малките производители успяват да изнасят голяма част от продукцията си. Така че предполагам, че 2026 година България ще се намира в доста добри позиции като винен производител, имайки предвид и застоя при някои държави.
А местните сортове ще успеят ли да се еманципират от международните сортове и класическите блендове?
Като цяло има доста голямо търсене на местните сортове. Не знам доколко е оправдано, обаче, поради простата причина, че е нужна изключително много работа, свързана с клоновата селекция и с качествени лозя с местни сортове. Ние нямаме толкова много добри лозя с местни сортове. И мисля, че резултатите са на по-ниско ниво спрямо вината от международни сортове. За съжаление. Би ми се искало да не е така. Има, разбира се, и много успешни примери с местните сортове…
Да, „Вино на годината“ е от местен сорт (Рубин резерва 2012 на “Драгомир”)
Това е така. Но е важно да се види дали имаме капацитет да направим достатъчно количество качествен рубин, така че „да се разчуе“. Ако се съберат всички производители на качествен рубин, не вярвам, че ще имаме повече от 50 000 бутилки. А с 50 000 бутилки не можем да правим пазар. Да, хубаво би било, но това е реалността. Трябва все пак да има определен обем на местните сортове, който да е на нужното ниво.
Ако се върнем към аналогията с малките изби като „посланици“, можем ли да кажем, че и местните сортове провокират интереса и проправят пътя на българското вино?
И да, и не. Зависи от публиката. Има и разлика от страна до страна. Екзотиката на местния сорт е нещо, което е атрактивно, но не трябва да се забравя, че тази атрактивност може да се превърне в мода, която да изчезне. А идеята е българското вино не само да се яви на пазара, но и да остане на него. Аз бих се радвал повече, ако видя в една сериозна винена листа 6 български вина от международни сортове, отколкото едно-единствено вино от мавруд, например. Защото знам, че ако има само едно вино, това е част от вината-екзотика.
А не смятам, че българското вино е само фолклор или екзотика. Мисля, че то има потенциал да се изрази на много високо ниво и в международните сортове, т.е. да се „бие“ по качество с големите производители на сира, на каберне совиньон, на шардоне… Има потенциала за изразяване на тероара си. За мен тероарът е много по-важен от сорта. Ако например един рубин е направен по изключителен начин, но не изразява тероара си, той е по-малко ценен от примерно една сира, която идва от специфичен тероар, чийто потенциал представя. Тероарът е преди сорта.
Научете повече за Българската асоциация на независимите лозаро-винари.
Източник на снимките в публикацията: Личен архив на Иво Върбанов
