Преди 90 години испанският философ Хосе Ортега-и-Гасет, в едно от най-емблематичните си есета – „Мисията на университета“, стига до извода, че тогавашните университети (а ние може да преценим доколко това важи и за днешните) са се лишили от най-важната си функция – да формират личности с обща култура (под това разбира комплексни знания за живота), а не просто тесни „специалисти-варвари“. Към това авторът веднага прави допълнението, че ако знанията, които се преподават, не са съобразени с възможностите на студентите да ги усвоят, то институцията „университет“ в голяма степен губи своето съдържание. Предполагам, че вече възниква основателният въпрос какво общо има този близо вековен текст с темата за Мисията на българското вино. Ще се опитам да обясня.
Да направим един експеримент. Попитайте хората около вас, които се вълнуват от българското вино, каква, според тях, е неговата мисия. Попитайте както производители, така и обикновени ценители. Трудно ще получите еднозначен отговор. И едва ли може да се дефинира поне една кауза, за която в бранша има съгласие. Ще кажете, че спорове не може да има по теми като по-прецизното райониране, изявата на т. нар. „тероар“, развитието на местните сортове, успешен винен туризъм, експорт под общ национален бранд… Това, признавам си, е и моето разбиране. Само че ще ви споделя, че по тези теми питам и разпитвам от години, и отговорите са силно противоречиви. Сериозни винопроизводители имат своите аргументи както против допълнителното раздробяване на винените райони и фокусът върху тероарните вина, така и проявяват силен скепсис към капацитета ни да се наложим чрез местните сортове на международните пазари. Най-малкото защото количествата качествени вина от местни сортове все още са пренебрежимо малко.
Тук, разбира се, следва да си зададем въпроса трябва ли изобщо българското вино да има своя мисия и нужно ли е да се формулират някакви общи каузи, които да се отстояват от цялата гилдия – не е ли по-добре всеки да върви по собствения си път – онзи път, който смята за правилния? И можем в подкрепа на последното да дадем много примери за изби, които се развиват отлично през последните 10-на години, без да очакват от никого нищо и разчитайки единствено на себе си. Да, така е. Но дали този модел е устойчив? Дали бутиковите производители могат да оцелеят и да се развиват единствено в своята стеснена ниша? И достатъчно ли е това, за да бъде представено българското вино и пред вътрешна, и пред външна публика?
Според мен не е. Да, един тесен кръг ценители ще се наслаждаваме на смелите експерименти на енолозите и на лимитираните им серии вина. И това може да продължи известно време. Но какво ще стане след това? Колко време, мислите, че могат да издържат онези, които правят виното си от собствено грозде, на конкуренцията на онези, които внасят гроздето, а често пъти даже и виното, и го продават като свое – българско? А колко време ще успеем да задържим младите и талантливи енолози в България? И колко време ще ни трябва, за да убедим масовия потребител, че си струва да заложи на българското вино? – Той така или иначе изповядва, че „заводското вино“ е химия и че по-хубаво от домашното няма. А под „заводско“ разбира всичко, което е в бутилка. Трудно е да оцениш нещо, в което не вярваш. Още трудно е да представим атрактивно българското вино пред чуждестранните ценители, които са заобиколени от безброй алтернативни предложения.
Но отнякъде трябва да се започне. И, ако се върнем към тезата в есето на Ортега-и-Гасет, това трябва да е формирането на обща култура в публиката. Винената култура е част от нея. Този процес не започва с класическите дегустации на вината на определена изба, които вървят като керван от заведение на заведение – дори и събитието да бъде украсено с магическите думи „премиерно“ и „предпремиерно“. Нито с тематичните майсторски класове. Защото, да си го кажем честно, става въпрос за един и същ, силно лимитиран контингент от ценители. Дори големите форуми, на които са представени много от избите, и са реалният „барометър“ за винената публика, не са началото. Трябва да се започне от много по-рано.
За да поставим нещата на здрава основа, трябва да започнем още от учебниците в началните класове, където първият досег на малките човеци с виното е, че „Хан Крум е изкоренил всички лозя, за да се пребори с пиянството“, след което е отпразнувал решението си, като вдигнал един тост от черепа на победения Никифор I. Трудно може да си представим по-лош дебют на винената тема. И то при положение, че имаме хилядолетни традиции по тези земи и че уникалните златни съкровища, с които се хвалим пред света, са свързани основно с виното.
Да, виното трябва да влезе в учебната програма – и то възможно най-рано. С многообразните си аспекти – с мястото си в изкуството, с важността си за опазването на природата, с ролята си за съхранението на автентичните традиции, занаятчийски практики и местни обичаи… Виното е културен продукт и точно през тази призма трябва да бъде преподавано. И дори да звучи невероятно – това е и най-добрата превенция срещу злоупотребата с алкохол. Ще отнеме време, но на финала ще видим достатъчно млади хора, които ще имат нужната обща култура, свързана и с виното, и с предизвикателствата на живота. Върху това ще може да надгражда. Да се формулират каузи, да се дискутира за Мисията на българското вино. Всъщност именно те – младите хора, ще бъдат тези, които ще го направят. Нашата роля е много проста, но никак не лесна – да представим виното интересно – каквото всъщност е.
