Пико – вино, изстискано от камъка

Азорите – група от девет вулканични острова в Атлантическия океан, открита от португалските мореплаватели в началото на XV в. По пътя им към бленувания Нов Свят, винаги са били важна стратегическа точка за прекосяващите Атлантика. Векове наред задължителна спирка за мореплавателите, по-късно място за зареждане на самолетите, прелитащи през Океана, днес те са култова спирка за ветроходците, които издуват платната между Европа и Америка. Но освен съхранен био-резерват, заобиколен с над 1/3 от видовете, обитаващи Световния океан, там се намира и мястото, което може да бъде определено като Винената столица на Атлантика. Много ценители на виното у нас са запознати с включването наскоро на Шампан и Бургундия в списъка на Световното културно наследство от ЮНЕСКО, поради влиянието, което тези винени региони са оказали върху нашата цивилизация. Но може би малцина знаят, че десетилетие по-рано част от този списък е и лозарството и винопроизводството на един малък вулканичен азорски остров – Пико, с извисяващия се на 2350 м. едноименен връх. Но поради съвсем различни основания…

 

Първите заселници на Пико донасят лозата на острова в края на 15 век. Според преданието францисканският монах от енорията „Св. Троица“ Pedro Gigante първи засажда лозови пръчки в местността „Силвейра“. Предполага се, че са донесени от Кипър, Сицилия или Мадейра. (Днес на него е посветено едно от емблематичните вина на острова – “Fra Gigante”). Първите лозовите насаждения са по Западния бряг на острова, т. нар. „Frontiera“ – границата по провлака, разделящ бреговете му от съседния Фаял. През 1591 г. историкът Гаспар Фрутуозо пише в своята “Saudades da Terra”(„Липсва ми Родината“): „По тези земи добивът на грозде е много по-добър в сравнение с всички други острови.“

„Проклятието на Пико“ – пустинният каменен исполин, на който плодородната почва е само 3.4% от територията му,  само изостря упоритостта и изобретателността на обитателите на острова. С кирки, чукове, клинове и железни пръти мъжете на Пико преодоляват неблагоприятните условия на суровата земя, като превръщат безплодния камък в средство за препитание. Лавата трябва да се откърти, камъкът да се раздроби, а скалистата земя да се пробие, за да се засадят лозите – така, че да растат и се развиват в пълзяща по камъните формировка.  А после да се изгради и една безкрайна мрежа от стени от вулканичен камък – т. нар. “currais” или „корали“, за да се защитят лозята.  Базалтовите каменни огради служат освен да предпазят лозята от суровите океански ветрове, и като естествен „парник“, в който насажденията се топлят през хладните нощи върху нагрятите камъни.

Но почвата оставала дефицитна. Затова почвата се е купувала и пренасяла от… съседния остров Фаял. Според записките на професора по геология от Харвард  Джон Уебстър, през 1821 г. почвата от Фаял се е транспортирала в малки лодки до Пико, „на цена от 50 реала за количество от 40 литра“. Така „Проклятието на Пико“ се превръща в „Чудото на Пико“ – голяма част от лавата е превърната в плодородна почва, на която вече се раждало грозде.

Почвите на Пико са два типа – т. нар. “lajido” – от раздробената вулканична скала, която е характерна за масиви в близост до крайбрежието и “biscotio” – плитка, чакълеста почва. Бедните на хранителни вещества почви се подхранват при разпадането на вулканичните скали, които ги насищат с важни микроелементи. Климатичните особености, свързани с лозарството (трябва да споменем, че масивите са основно в крайбрежните райони, на надморска височина до около 100 м.) се характеризират със средногодишна температура от 17.2 градуса С (12.8 С средно през студените месеци и 22.4 С през топлите) и средно количество на валежите 1123мм/м2 годишно.

Векове наред гроздето се е пренасяло в големи плетени ракитени кошове из труднопроходимия терен дотам, където вече е било възможно да достигнат волските  каруци, които да го извозят към дървените преси, разположени по крайбрежието. Освен работниците на лозето и в избите, с производството са били ангажирани голяма част от местните жители – бъчвари, плетачи на кошове, воловари, моряци.

Но липсата на защитено и сигурно пристанище на острова правела търговията с вино невъзможна през по-голямата част от годината и затова виното се е изнасяло с малки лодки до сигурния пристан в Орта на съседния Фаял, който се е явявал основното тържище и откъдето то е поемало към своите ценители – към регионалните пазари на Фаял, Сао Хорхе и Терсейра, към Англия и Германия на Стария континент (и дори към руския имперски двор, където Вердельото е било особено ценено) и към Бразилия и Северна Америка. Водещата роля на Фаял в търговията с вино не само е позволила на аристокрацията от острова да придобие голяма част от лозята и избите на Пико, но и дълги години престижното Вердельо от Пико – и сухото, и десертното, се е изнасяло като „Вино от Фаял“, след това като „Вино от Фаял-Пико“ и едва по-късно като „Вино от Пико“.

Пристанището на град Орта, остров Фаял. Някога тук е било основното тържище на вината от Пико, днес е култов пристан за яхтите, прекосяващи Атлантика.

В средата на XIX век идват проблемите, свързани с болестите по лозята. През лятото на 1852 г.  брашнестата мана (оидиум) започва да унищожава лозите на Пико. В следващите 5 години винопроизводството почти изчезва. През 1873 г. филоксерата на практика слага край на славната ера на прочутото „Verdelho“ от Пико. За повечето от жителите на острова, чийто основен и единствен поминък е свързан с винопроизводството и търговията с вино, това е краят на целият им дотогавашен начин на живот. Те губят всичко… В отчаян опит да осигурят изхранването си, много от жителите на острова опитват да изградят зеленчукови градини на място на старите лозя.

В средата на XX век започва да се реализира Планът за възстановяване на винопроизводството на Азорите. Голяма част от почвите са покрити със слой “bagacina”, чакъл, тестват се нови присадки, за производството на трапезни вина се отделят засаждат 270 ха европейски сортове, докато най-добрите 200 ха лозови масиви са определени за традиционните сортове Azorean Arinto, Verdelho и Pico Terrantez, сертифицирани със „Защитено наименование за произход Пико“.

През 1950 година няколко местни производители се обединяват в Кооператив на винопроизводителите на Пико – Cooperativa Vitivinícola da Ilha do Pico  (CVIP). Създават и едноименна изба, като производството започва през 1961 година, като се фокусира главно върху местните сортове Arinto, Verdelho и Terrantez. Първото аперативно вино излиза на пазара през 1965 г. Първоначалното намерение на Кооператива да произвежда само фортифицирани вина от белите сортове трудно може да осигури стабилни пазарни позиции и развитие и през 1972 г. започва и производството на червени вина, като едва след 1990г. е постигната финансова стабилност с разнообразяването на сортовете и въвеждането на иновативни еноложки практики.

През 1994 г. Пико, наред с други два азорски острова – Терсейра и Грациоза, получават статут на „Контролирано наименование за произход“. На пазара излизат новите брандове на кооператива “Terras de Lava”, “Basalto”, “Frei Gigante”, емблематичното фортифицирано “Lajido”… Днес Кооператива има около 230 активни членове, които преработват близо 500 тона грозде годишно.

Въпреки ограничените площи земя на острова, днес виното от Пико е една от емблемите на Азорите. В унисон с политиката на ЮНЕСКО за съхранение на автентичните традиции и с цел рехабилитация на запустяващи региони и възраждане на традиционните местни сортове и лозарски традиции, през 2004 г. лозарството и винопроизводството на Пико са включени към списъка на световното културно наследство. Създаден е и „Музеят на виното“ в гр. Мадалена, който работи за популяризирането на историята на виното от Пико:

Трудно би могло да се характеризира с няколко думи стилът на вината, произвеждани на остров Пико, тъй като той в голяма степен зависи от сортовете, винарските практики и местните традиции. Белите обикновено са свежи, с плътно тяло, по-висок процент на алкохол и по-лека киселинност. Обикновено притежават минерални аромати и пикантни нотки във вкуса. Най-използваните сортове са Seara Nova, Generosa, Rio Grande, Fernao Pires, Arinto, Verdelho, Terrantez, Viosinho Gouveio.

Червените вина са със средно тяло и малък потенциал за стареене. Освен използваните интернационални червени сортове, се произвеждат от Saborihno, Periquita, Agrononica и устойчивата на болести Isabella (пренесена през 1870 г. от Мануел Мария де Тера Брум – най-големият собственик на лозя на Азорите и Първи барон на Алагоа) от която се прави известното „vinho de cheiro“. Всъщност именно с широкото разпространение на Isabella на Азорите производството на вино от традиционното Verdelho постепенно спада от хиляди на стотици бъчви годишно, като лозови масиви са запазени в малки региони на Пико и съседния остров Сао Хорх. В резултат на това години наред вината от Пико са асоциирани като „vinho de cheiro“.

Розетата са свежи, с плодови аромати, балансиран вкус и леко газирано усещане на небцето. Произвеждат се от същите сортове, както червените вина.

Фортифицираните вина се произвеждат от селектирани масиви на традиционните бели сортове Arinto, Verdelho и Terrantez. Цветът им е кехлибарено златист и по-голямата част от тях са сладки (въпреки, че ние опитахме едно от по-сухите аперативни), с плътно тяло, много комплексни, с дълъг послевкус с нотки на стафиди, сушени плодове, меласа и карамел.

Материалът е осъществен със съдействието на Музеят на виното в Мадалена, о-в Пико и антрополога Жоао Сантош.

Снимки към публикацията: Милкана Пантева, Николай Паунов

И още:

Във времената на пика на производството на Verdelho, на острова е имало стотици преси за вино като тази, направени от камък и дърво. Днес последната, оцеляла от това време и единствена на Азорите, някога притежавана от фамилията Ариага, се намира в Музея на Виното в Мадалена:

Дестилацията на бренди от гроздов материал също има своите вековни традиции на Пико. За да се запази виното по-дълго време, подобно конкуренцията при фортифицираните вина от страна на Порто и Мадейра, към част от вината се е добавял дестилиран алкохол. Според записките на Специалния кралски интендант, през 1766 г. производство на вино на острова е било 2000 бъчви годишно, като всяка четвърта от тях се е дистилирала за бренди. След като Португалската Корона забранява вноса на бренди от Пико в Бразилия, за да не конкурира местната „Cachaça“, Общината на Орта се обръща към края с апел да забрани вносът на бренди в Португалия, което води до масовото увеличаване на търсенето на бренди от Пико:

В „Музея на виното“ в Мадалена има интересна инсталация – посетителите могат да проверят силата на своето „винено обоняние“, като разпознаят характерни за различните вина аромати:

Освен интересна винена дестинация, Азорите са и уникален био-резерват, който е част от миграционния път на почти всички видове китове и дом на много делфини, което го прави притегателна точка за любителите на дивата природа: