С наближаването на Orbelus Rhythm & Wine 2019 – третото издание на фестивала, на който The Wine Inside е медиен партньор, разговаряме с Теодосий Спасов – фигурата, която е в основата на музикалната част на събитието. Сложна е мелодията, която би могла да пресъздаде темата за виното, музиката, миналото и бъдещето на Балканите, както и заблудите, които ни пречат да погледнем към себе си и съседите си. Още по-трудно е това да се случи в един кратък разговор. Но мисля, че ще се убедите, че Теодосий, освен гениален музикант, е и много интересен събеседник.
Да започнем с предисторията. За виното. И какво Ви привлече към „Орбелус – ритъм и вино“?
Аз съм музикант и много често съм свирил на такива празници. Още от дете си спомням – роден съм в Североизточна България, в Добруджа, и съм свързан с брането на грозде и праветено на вино. По нашия край много се цени авторското, сезонно вино. Присъствал съм на целия цикъл. За местните добруджанци хубавото вино (и ракия) са гордост и винаги си ги споделят.
За историята на „Орбелус – ритъм и вино“…Преди три години бях поканен да свиря в избата – мисля, че за Трифон Зарезан, и от дума на дума, Благой и Георги (собствениците на „Орбелус“) ме попитаха дали мисля, че нещо може да се случи в това пространство. Отговорих им, че самото място е прекрасно. Намира се на едно възвишение между няколко планини. Избата е много интересно архитектурно решение – като вкопана в земята бъчва. Има и достатъчно пространство около нея.
Споделих, че може да се направи чудесен фестивал, защото е близо и за македонци, и за гърци. Те трябваше да поканят свои колеги от избите, а аз да се погрижа за музиката. И така се случи първото издание. Дори нямахме реклама, но се събраха хора. На второто дойдоха още повече. И сега за третото вече много от посетителите са нетърпеливи и си ангажират хотели в Мелник.
Участваме – от България аз с моето трио – Християн Цвятков на електрическа китара и Генадий Рашков на перкусии, Владко Стефановски трио от (Северна) Македония и от Гърция Танос Ставридис – акордеонист с неговото трио. Всеки път Танос идва с една голяма група гърци – почитатели на виното и музиката. Сменяме се на сцената през 30 минути и накрая правим един общ “Jam session” след полунощ – не можем да усетим кога е минало времето.
Мисля, че това е най-естественият начин да се общува – чрез изкуството на виното и на музиката. Фестивалът се развива добре. Имаме идея, която се надяваме да се реализира – като „Орбелус – ритъм и вино“ гостува на различни изби в България – имаме чудесни изби!
Балкански “Jam session”… Но Балканите имат сложна и болезнена история, която едва от скоро започва да се преодолява – с процеса на Европейска интеграция. Музиката сред „лековете“ за нашата история ли е?
Господ е надарил човечеството с отношение към музиката. Всеки човек го носи. Някои се обвиняват, че не го притежават, самоопределят се дори като „музикални инвалиди“, но аз не вярвам в това. Всеки носи своя талант и отношение към музиката. И дори, ако се положи малко усилие, дори от всеки човек може да излезе музикант. Именно това е универсалността на това изкуство. Не е нужна кой знае каква подготовка, не се нуждаем от превод – музиката влиза директно в душата и сърцето.
И тук на Балканите ние имаме вродена обща чувствителност. Харесваме сходни неща – храната, питиетата ни са сходни. И музиката също. Този ритъм и пулс, който е характерен за Балканите. Дори се питам, чисто наивно, защо не сме се обединили всички в региона… Ние сме хора със специална чувствителност и естетика, и затова по отношение на изкуството нямаме граници…
Нашите проблеми идват от липсата на общ интерес да бъдем заедно. Може би заради специфичното ни географско разположение и заради неизградените ни политически фигури, които не присъстват на истинското, световно ниво.
В този контекст в последните години се наблюдава едно завръщане към фолклора – носят се носии, играят се хора на най-нехарактерни места. Доколко това е търсене на корените и традициите или е по-скоро едно затваряне, поради неспособността да се приспособим към динамиката на съвременния свят?
Това са различни подходи към фолклора. Някои го използват за национализъм, други го използват за себеопознаване, трети го използват за вдъхновение, четвърти го притежават съвсем естествено… Фолклорът присъства не само в България. На фолклорна основа са написани много концерти и симфонии от европейски композитори. Етното съществува отдавна. Джазът също – американската музика е съвкупност от африкански знания и умения и от европейски – по отношение на хармония, полифония, естетика, форма.
Фолклорът присъства, той се създава (или изчезва) по най-естествен начин. Някои се страхуват от фолклора. Тук, в България, съм забелязал, че има и комплекс към него – бяга се от фолклора, за да не те помислят за „селянин“. И започваш да изповядваш и харесваш чужда музика, за да се правиш на по-различен. Така ни звучат и радиата, и телевизиите. Има хора, които се „тъпчат“ с чуждици, за да бъдат неразбираеми и за да общуваш с тях ти трябва Речникът на чуждите думи в българския език.
А фолклорът е нашият „ген“ – това е нашата структура. И затова чужденците харесват, когато им представим нещо автентично българско – с български символи и знаци. Това е въпрос и на възпитание, и на образованост.
Към фолклора, в сериозния му смисъл, трябва да се отнасяме с уважение, а не с насмешка или подигравка. Фолклорът е онзи диамант безценен, от който се вдъхновяват всички хора на световно ниво, поели по пътя към изкуството. Той се ражда спонтанно. Винаги, когато искаш да изучаваш това изкуство, започваш слухово-подражателно, интуитивно, по-късно научаваш нотите и се развиваш. Има един израз – „който, докъдето стигне“.
И все пак, през призмата на изкуството, накъде „вървим“ – и ние, и светът?
Основното е, че вече можем да пътуваме свободно и да живеем свободно на територията на Европа. Тази идея е бленувана от много години. Сега имаме шанса да сме заедно и да работим в тази посока. И не ми се иска да се връщаме назад към времето, което си спомням много ясно, но което някои не познават и вярват на илюзиите, които им се разказват за него. Защото тяхното щастие е идвало от младостта, а не от условията, в които живеехме.
Тъжното е, че днес има хора, които не мислят, че са българи, а „чужденци“ – които просто ползват територията и си играят със законите на тази държава. Те живеят с чувството, че са на някаква екскурзия или на хотел – без да носят отговорност за действията си. И въпреки, че са родени тук в България, не се чувстват българи. Това са страшните неща… Но това вече е далеч от темата за изкуството на виното и музиката…
А изкуството е нещо безгранично, което може да те държи до последен дъх и в което можеш да се усъвършенстваш до края на живота си. Има различни превъплъщения и състояния в изкуството – от самодейността, през професионализма и „занаята“, до извисяването до ниво, което да те направи „сродна душа“ с всички онези творци по света, създаващи изкуство, което въздейства многопланово и в универсални посоки. Но където и да си, дали тук или навън, в творческия си път трябва да изкачиш определен брой „стъпала“. Да, някъде те са луксозни и широки, другаде тесни и стръмни, но разстоянието, което трябва да изминеш до дадена височина, е същото.
