В този материал няма да говоря за победителите и наградени вина в класацията Дивино Топ 50. Те са важни разбира се, и можете подробно да ги видите тук. Ще коментирам някои тенденции в комуникацията вътре в самата професионална винена общност, на които рядко обръщаме внимание, въпреки, че те са не по-малко важни за формирането на винената култура от качеството на самите вина. Звучи твърде дръзко като твърдение, но в следващите редове ще се опитам да се аргументирам.

Победителят в класацията тази година вече е ясен  – Rossidi Nikolaevo Old Vines Mavrud 2019. Известни са, разбира се и всички останали награди, както и вината в Топ 10, сред които, освен победителя, има още 4, които са от местни сортове – Мавруд, Рубин, Мелник 55. С други думи, половината от вината в Топ 10 са от местни сортове. Само по себе си тази новина би трябвало да радва и винената общност, и широката публика, но се появиха немалко мнения, които излъчват смесени послания. Да се замислим за момент как изглежда този дискурс за обикновения винен любител.

Нека започнем със самата класация Дивино Топ 50, като за момент се абстрахираме от факта, че тази година дегустационната комисия беше в разширен състав, защото това в случая не е определящо за анализа на дискусиите, които текат от години. Със или без гости в дегустационните панели, класацията Дивино Топ 50 със своите вече 11 издания е най-престижната сред винените форуми в българския календар, защото зад нея стоят специалисти с доказан капацитет, експертиза и авторитет.  

И това не е случайно – изисква се целогодишен огромен труд и постоянство, задълбочено следене на процесите в българското винопроизводство и работата на енолозите, за да може от стотиците вина да се селектират финалните 50 вина от 50 изби. Това може и да не се признава от всички, но пък без съмнение се осъзнава. Затова и вече 10 години няма алтернатива на класацията Дивино Топ 50. Затова и никой не е безразличен към нея – за разлика от отношението към медалите и наградите на много други винени форуми у нас.

Тук е мястото да отбележа, че освен, че никой не е задължен да участва в Дивино Топ 50, аз лично не виждам нищо лошо определена част от гилдията, оспорваща чуждата компетентност или добронамереност, да се обедини в създаването на собствена годишна класация – например Съюза на енолозите или Асоциацията на търговците на вино и т.н. Чрез подобна класация биха отпаднали част от критиките към Дивино –  че няма (достатъчно) енолози в състава на дегустационната комисия, че една изба може да бъде представена само с едно свое вино и пр. Подобна алтернативна класация би показала своята тежест – и в гилдията, и сред ценителите. Така енергията, разпилявана, за да се критикува Дивино или наградените в класацията вина, би могла да се вложи в нещо полезно и перспективно. Никой няма монопол, но и на никого не е обещано нещо наготово.

Години наред голяма част от винената общност негодуваше – и донякъде може би с право, че на вината от местни сортове не се обръща нужното внимание, че се насърчават само международните сортове и купажи, а те не могат да дадат пълна представа за българското вино. Критиките бяха не само по отношение на класациите, а изобщо към публицистичните текстове, посветени на българското винопроизводство.

В последните години се положиха значителни усилия – най-вече от страна на много от избите, за да могат да включат в портфолиото си вина от местни сортове, дори и те да не са характерни за региона, в който са собствените им лозови масиви. Аргументацията е ясна – не можем да бъдем достатъчно атрактивни, ако предлагаме на света, а и на вътрешния пазар, единствено сортове и класически купажи, които са му добре познати. Независимо от уникалността на тероара ни при производството на вина от международни сортове, местните са това, което придава индивидуалност и разпознаваемост на страната ни като винен производител. И когато вече можем да се поздравим с направените важни крачки, част от същите тези хора се възмущават, че Дивино Топ 50 се е превърнало в „класация за местни сортове“.

Негативните коментариза наградените вина не бих се наел да анализирам поради факта, че всеки има правото на индивидуален вкус, поглед и мнение. В професионален аспект обаче, може да се каже кратко и малко по-дълго. Краткия вариант следва една препоръка на Марк Твен: “Човек с гърбав чичо не трябва да се присмива на нечия кривогледа леля.”

Отвъд неподражаемата му експресия бих казал, че за винената гилдия е от екзистенциално значение да показва базисни етични стандарти, които да я определят като общност. Защото в преобладаващата част от случаите, за да стигне до твоето вино, ценителят трябва да премине през това на колегата ти. И ако ти приемаш за правилен подход да убеждаваш, че то не си струва, ефектът няма да бъде, че интересът ще се прехвърли върху твоето, а че ще се отдръпне и от двама ви. Което би било престъпление в момент, в който българските вина наистина са по-добри отвсякога. Това е може би най-важната поука, която браншът трябва да разбере – “United we stand, divided we fall”.