В първата част от интервюто с Георги Василев, мажоритарен собственик на „Винпром Свищов“, разговаряме за експортните възможности пред винения бизнес в България, за пропуските, които трябва да бъдат преодолени, за да сме конкурентоспособни на световните пазари, и за отговорността, която държавата и браншът носят за изграждането и развитието на българското вино като „супербранд“.
Как преценявате развието на българското винарство през последните години?
Бих започнал с това, че виненият бизнес е важен не само в чисто икономически план – като направление от селското стопанство, което може да дава по-висок доход и по-висок марж от, примерно, зърнените храни, защото се влагат много повече знания и умения. За мен виното е част от високите технологии. Вярно е, че може да се прави и по прост начин, но за да бъдеш конкурентен, трябва да се влагат технологии на много високо ниво. И изисква разбирането на комплекс от технологични, икономически, климатични, дори и геополитически проблеми.
И тук е първият проблем: България е надарена с изключително благоприятни климатични и почвени дадености, които обясняват защо имаме толкова дълга традиция във винопроизводството. Но за съжаление днешната ситуация е такава, че потенциалът е много далеч от неговата реализация.
Каква е причината?
Причината е, че този специфичен отрасъл от селското стопанство носи друга натовареност. Виното, и особено експорта на вино, е част от геостратегическата борба за влияние в света.
Виното е културна експанзия, защото чрез него се изнася и начин на живот, на поведение, на кулинарна традиция, на престиж. Промотира се и се отварят вратите за цялата нация. Всичко това на маркетингов “език” се дефинира като „Супербранд“. Французите са тези, които първи го разбраха.
Националната идентичност при правенето на вина е супербранд, без който е невъзможно да излезеш на международните пазари и да бъдеш конкурентен. А всеки супербранд трябва да го развиваш – не само с финансови инвестиции, а и със знание. Да знаеш целенасочено какви действия трябва да предприемеш. Проблемът на България е, че това е тотално изоставено последните 30 години.
Под „Свободен пазар“ се разбира всички производители да бъдат изоставени на собствената си съдба. Всеки да се оправя както може. Да, в рамките на изграждане на продуктовата листа или индивидуалната философия на своето производство, или на комуникацията с консуматорите.
Но по отношение на супербранда няма как да стане с индивидуални усилия. Това някога са го разбирали и са влагани големи усилия, които са давали своите резултати. Така например и нашето „Каберне от Свищов“ е било хит на английския пазар – по търсено и от бордото. Брандът „Горчивка“. Това не е само защото виното е било изключително, но и защото зад него е стояла една много мощна машина за промотиране на българското вино.
Държавата ли е „в дефицит“ в момента?
Да, няма как да изградиш национален бранд – никъде по света, дори и там, където смятате, че икономиките са най-либерални, винарският пробив на световните пазари не е осъществен без помощта на държавата. Дори браншът да е обединен, капиталовите разходи са много по-големи от тези по силите му.
А от износа на вино печели цялото общество – както споменахме, не изнасяш просто течност, а културата и имиджа на страната си. От което печелят и другите отрасли.
Другите са разбрали, че обществото, чрез държавата, трябва да е ангажирано с тази дейност – от създаването на научно-изследователски институти, до откриване на представителства или ефективно използване на наличните търговски аташета, до създаване на специализирани компании, които да представят всички национални производители.
Това трябва да се координира от държавата и тя да инвестира – не в конкретния производител, а в инфраструктурата, която да създава възможности пред производителя.
Какви примери бихте посочили?
Бях преди 3 месеца в Австралия и обиколих немалко лозарски райони. Те са типичен пример как само за някакви си 30-на години от Континент, който не познава лозата, са се превърнали в едни от най-мощните винопроизводители и износители в света.
Извадих за 2018 година статистиката, за да направим някаква съпоставка:
Австралия е повишила с 10% в стойностно отношение и 5% в обеми своя износ на вина, което като обем е 850 милиона литра. Австралия е с население около 24 милиона души. Разделете и ще видите на човек колко се пада. Като стойност е 3-3.5 милиарда австралийски долара (1 австралийски долар = 0.60 евро). Ето как обществото печели от добре развития винарски бизнес – не само производителите. Също така е интересна и средната износна цена на литър – 3.32 австралийски долара.
Ако сравним с България – от близо 300 хил хектара лозя, сега са сведени до 50-60 хил. – шесткратно намаление на площите. Средната експортна цена, на която отчитаме износа на наливно вино, е 70-72 евроцента. Виждате огромните разлики, когато цялото общество помага на винопроизводителите. Това трябва да бъде преосмислено и в България.
Да се търсят начини за по-добро позициониране?
Сегашната регулативна система е „копи-пейст“ на традиционната система, развита във Франция, т. нар. „тероарна система“, със ЗГУ и ЗНП. Това е системата, която е създадена преди 150 години във Франция и която е довела до съвсем позитивни резултати, тъй като е разрешила големи проблеми, свързани с качеството на виното и нелоялната конкуренция в онзи период.
Защо е била нужна – заради експорта на вино за Англия. Затова се наместват властите и създават тази доста „драконовска“ за времето си система, но дала своите резултати. Тя успява да реши един чисто френски за времето си проблем по отношение на техния недостатъчен потенциал – климатичен и почвен, за производството на вино.
Известното вино се произвежда в Бордо, а в тази област съвсем не са най-добрите условия за производство на вино във Франция. Бордо се развива като огромен винарски район, благодарение на доброто си пристанище, откъдето се осъществява износът за Англия.
Но с въвеждането на понятието „тероар“ те са успели да обърнат недостатъците в предимства. И затова и досега се счита, че доброто вино трябва да бъде в стила на „Бордо“. Със силата на супербранда това вече се превръща в стандарт и всички останали производители трябва да се съобразяват с този „бенчмарк“.
В България също има изявени тенденции по отношение на производството на тероарни вина, на по-прецизното дефиниране на винените региони.
Да, то е заложено и в нашата нормативна система още през 70-те години, която дори и след промените се запази по същество. Да акцентираш на уникалността на тероара. Само че тази система действа само, когато имаш изграден супербранд. Французите са я градили 150 години. И когато кажеш – в Китай или в Русия, или в Германия „Вино от Бордо“, са готови да платят 10-20 евро само заради имиджа. Тук вече имаш супербранд и той работи за теб. Но дали е така и за другите страни?
В Австралия, за която говорихме, много бързо разбират това и решават да не следват една система, която е породена от специфични обстоятелства и която облагодетелства френския производител, но не е работеща за тях. И затова започва т. нар. „Революция на Новия свят“ – Калифорния, Австралия, Южна Африка , Чили, Аржентина… Започват да произвеждат вина, които не са привързани към тази класификационна система, а към опредена стилистика и качества.
И затова, когато анализираме българската ситуация, моето мнение е, че макар и да сме част от Стария свят, трябва да изберем най-добрият модел – най-вече за България.
Каква, според Вас, трябва да бъде системата?
Не можем да отречем тероарния подход, защото той вече се е утвърдил. Това са вече наложени стандарти и консуматорът ги разпознава. Нека тази система да продължава да се развива. Самите ние в Свищов в голяма степен правим тероарни вина, има и Защитено наименование за произход „Свищов”.
Но трябва да помислим за по-голяма гъвкавост, която да ни даде повече възможности за износ. Да работим паралелно и по това, което се определя като подход „Нов свят“ – да създаваме и вина, които са ориентирани към изискванията на консуматора – за вкусово разнообразие, за доставяне на удоволствие от пиенето на вино, за обогатяване на неговата кулинарна култура.
Да акцентираме на това ми се струва полезно. И това изисква едно творческо преосмисляне на производството, което да отвори вратите към нови възможности, които да помогнат на българския производител. И то в един кратък период от време.
Мисля, че в Свищов успяхме да го постигнем – да създадем вина, които да имат своята „запазена“ стилистика – да бъдат разпознаваеми от потребителите. С творчеството и усилията на енолозите ни. Да създадем своя публика чрез собствения си неподражаем стил.
(Следва продължение)
