Направило ли ви е впечатление, че от години отношението на политиците ни към българското вино е дистанцирано? Дори на голямо национално или международно винено събитие не можем да видим поне ресорния министър за откриването, какво остава за първите хора в държавата. Често съм се питал защо това е така.
Вероятно поради неразбирането какво представлява виното и опасението, че имиджът им ще пострада, ако бъдат публично свързани с тази тема. Наскоро прочетох, че само през декември правителството е изхарчило рекордните 7.7 милиарда лева – основно свързани с противокризисните мерки, провокирани от пандемията. Лесно можете да се досетите колко от тези милиарди са отишли в подкрепа на винопроизводителите. В тази връзка, в услуга на българските политици и в наивен опит да ги убедя, че каузата „българско вино“ не само е престижна, но и далеч надхвърля самото българско вино, предлагам настоящия кратък наръчник. За какво плащаме, когато купуваме българско вино? Несъмнено за един изключително качествен продукт и възможността да му насладим в добра компания. Но ето поне още пет неща, за които политиците ни явно не се замислят:
Екология. Лозаро-винарството е една от дейностите, които са най-зависими от чистотата на околната среда. Поради факта, че много от избите, най-вече семейните, произвеждат вината си от собствено грозде, усилията за съхраняване чистота на почвите, водите и въздуха, са в основата на философията на дейността им. Макар и бавно, в България се налагат тенденциите за биологично и биодинамично лозарство – вкл. и при онези производители, които без да са сертифицирани, прилагат същите стандарти поради своето вътрешно убеждение. Убеден съм, че не сме далеч от времето, когато темата за т.нар. „СО2 неутрално“ производство също ще бъде застъпена в дейността на много от винопроизводителите.
Заетост. Лозаро-винарството е сред дейностите, които предполагат трайна обвързаност с региона. Повечето производители на качествени вина залагат на собствени лозови масиви, които обикновено са в непосредствена близост до избата. А поради факта, че за това производство е необходима чиста околна среда, голяма част от тях са в региони, които са обозначавани като „икономически изостанали“. С други думи, това са малки населени места, от които младите хора, и не само те, бягат, в стремежа си да си осигурят по-добро бъдеще и реализация. Затова заетостта, предлагана от лозаро-винарския бранш, може да не е масова, но е устойчива, за да се подпомогне икономическото развитие и да се ограничи, доколкото е възможно, демографският дисбаланс.
Туризъм. Виненият туризъм у нас през последните години набира скорост и бавно, но сигурно се утвърждава като една от най-перспективните ниши в условията на несигурната и динамична ситуация в туризма, предизвикана от пандемията. Възможността при винения туризъм да се гарантират на посетителите индивидуални турове или посещения на малки групи, без струпвания на хора, вероятно ще успее да привлече през следващите година-две много туристи, които биха искали да осъществят индивидуалната или семейната си почивка, без рисковете от тълпите в най-туристическите градове. Това ще подпомогне не само избите, но и малките семейни хотели и ресторанти, които са достатъчно гъвкави да се адаптират към новите условия.
Образование и наука. Лозаро-винарството е свързано с един непрестанен процес на научни изследвания – върху климата, почвите, възстановяването и развитието на местните сортове, експериментите с нови (или стари) производствени практики, въздействието върху виното при отлежаването в бъчви от български дъб (и съответно наличието на достатъчни горски дъбови масиви) и пр. Глобалните климатични промени принудиха много от производителите във водещите европейски винени държави да търсят нови земи за преместване на лозовите си масиви, така че устойчивото затопляне да не нанесе прекалено тежки щети върху производителите. Притежаваме ли и ние научен капацитет, който успешно да прогнозира климатичните промени в относително дългосрочна перспектива и ако да, успяваме ли да го ангажираме в достатъчна степен?
И в допълнение, няма как да не засегнем болната тема – качеството на образованието, в частност виненото образование, в България. При положение, че имаме енолози на световно ниво, които успешно се реализират и в чужбина, защо се закриват професионалните паралелки в специализираните средни училища? Къде се къса връзката между наука-образование-бизнес? И защо не се използва изграденият капацитет, за да бъде България притегателен образователен център не само за сънародниците ни, но и за младежи от чужбина – така, както образователните програми в други професионални области вече успешно го направиха. Въпросите в образованието са много и вероятно са най-тежките. Но от тяхното решение зависи какво ще бъде бъдещето ни. Не само във винения бранш, апропо.
Занаятчийство и традиции. Винопроизводството е част от традиционните занаяти. Само по себе си – оставяме настрана свързаното с него бъчварство. Така, както са например, резбарството или керамиката. При това е характерно не само за определен регион, а и за цялата страна. С виното естественото си място намират и традиционните производства, характерни за кухнята на съответния регион – част от тях също занаятчийски дейности. Наред с традиционните мезета, виното ни свързва и с местните блюда и специалитети. Съхранението на винопроизводството е важно за съхранението на културната ни идентичност. Така че, уважаеми госпожи и господа политици, не се страхувайте от българското вино – то е важна част от българската икономика и, което е по-същественото, от българската култура. Онази, автентичната, не новоизмислената.
