След като Оги Цветанов си отиде, дълго време обмислях да направя нещо в негова памет. Представях си го като клубна сбирка, на която да поговорим за него, за философията на вината му, за любимия му Северозапад. Искаше ми се да опитаме всички реколти от емблематичния му DUX. И някъде преди около година се обадих на Адриана, за да уговорим едно подобно събитие. Тя предложи, ако проявявам интерес, да представим и оранжевите вина на „Боровица“, защото не са много избите (всъщност е само една), които могат да покажат 10 реколти оранжево вино. Идеята ми се стори чудесна. И въпреки, че организацията отне доста време, с помощта на съмишлениците от Growth Zone се получи една наистина запомняща се винена вечер с Боровица – оранжевите пионери. Използвах възможността, за да поговорим с Адриана по някои от темите, които ми се струват важни за винената ни общност.
Как през 2008 година дойде идеята да направите оранжево вино?
Идеята не ни е дошла. То се получи. Роди се и изненада и самите нас. Бяхме новодошли в този район, имахме нова техника, която отказа да работи, а след това ни спряха и тока. Новите инвеститори не бяха добре дошли. Умишлено ни държаха без ток близо година, а после, за назидание, ни го спираха.
И така, когато се получи първото ни Шардоне, то постоя в новата ни преса и това, което изтече, имаше цвят на портокалов сок. Изненада ни всички, но нито ни уплаши, нито ни разочарова. Напротив – ние му предоставихме първите си две нови бъчви. То си легна вътре и стоя две години, преди един наш приятел да го открие и до го бутилираме за него.
Значи обстоятелствата са провокирали този „евристичен“ момент?
Да, това е истината. Защото ние още не знаехме, че съществува такъв стил вино. Да, бяхме опитали много натурални вина в района, ние също правехме такива, но не чак в тази степен. А нашият приятел бе попрочел малко повече и ни каза, че от 2004 година оранжевите вина вече са класифицирани и обявени за отделен стил вино. И добре, че това се случи навреме, за да направим и през 2010 – пропуснахме 2009. Не бяхме наясно, че сме направили един продукт, който ще стане модерен в бъдеще. И всяка година след това от едно наше малко лозе правим това вълшебно оранжево вино.
В момента много изби у нас правят оранжево вино. Ще се задържи ли тази тенденция или ще отмине?
Това е много хубаво. Дано да се задържи! Надявам се да се увеличат дори хората, които ще посмеят да го правят, защото това си е едно енологично решение – едно смело решение в нашата професия. И се надявам да продължат. И да има още повече. Защото това е стил.
Потребителите са много различни и са много задоволени вече. Те проявяват претенции и ние като хора, които трябва да задоволим особено претенциозен вкус, трябва да поработим повече. Не са много държавите в света, които правят оранжево вино. Доколкото знам в Хърватия и Словения използват Малвазия, която обаче, по мнението на хора, които са идвали при нас – търговци и сомелиери, които продават оранжеви вина и в Ню Йорк, казват, че специално на „Боровица“ виното е много нежно и се отличава. И това, според мен е, защото самият сорт е малко по-ненатоварен с фенолите, които огрубяват вината на други производители.
Така че, да действат – не съм опитвала още оранжевите вина на колегите, защото не съм имала шанс, но би ми било много интересно и даже призовавам да направим една „оранжева война“ – едно такова събитие, за да можем да привлечем повече ценители. Особено младите колеги, които са по-смели и по-амбициозни, и аз много се радвам, че това е така.
Тероарните вина са почерк на все повече производители. Боровица е една от избите, които са най-„тероарни“, а също и най-коректни. Такъв подход изгражда винената култура. Но това не стеснява ли кръга от ценители? Има ли шанс така да се оцелява на пренаситения винен пазар?
Категорично – да! Защото тероарните вина са малко, но те си имат своята публика. И тъй като хората, които се интересуват от вино, опитват и се развиват. И те самите започват да изискват по-класния продукт. Започват да търсят по-елитния продукт. Да търсят виното, което ще задоволи техните рецептори, които вече са се изучили и имат своята „памет“.
Това е една двустранна връзка. Ние правим малко по-различни неща, които публиката поема. После тя започва да изисква по-различни неща и ние ѝ отговаряме. Това надграждане ще доведе винената култура до нивото, на което трябва да бъде както българският ценител, така и българският производител.
Ние сме тъпкани много години. Всичко това в културата, в съзнанието, в бита е било изтрито. Нито виното е било вино 50 години, нито кухнята ни е била кухня. С тези мащабни операции, които се правеха – скари и банкети, всичко това ни уеднакви по някакъв начин.
Но сега вече нещата са малко по-различни. Хората започват да гледат по друг начин на света и нивото се вдига. И оттам отиваш вече към перфектния продукт, какъвто е виното, родено от тероара. Хората ще го опитат и ще разберат какво на тях им харесва – дали ще е вино, произведено от лозя върху варовик, или върху глина, или върху пъстър пясък, какъвто е при нас и т.н. Защото всяко такова вино си има физиономия, има свое присъствие.
В зависимост от това колко готов е човек за такова вино, връзката ще бъде ясна. Но няма начин класните вина, вината от тероар, които имат особена „фигура“, да не се разпознаят и обикнат. Защото тези вина си правят място във всеки един човек завинаги. Но това изисква малко повече време. И малко повече помощ от журналистите.
Каква трябва да е тяхната роля?
Аз упреквам българските журналисти не от вчера. И казвам едно: „Еножурналисти ние нямаме още, а трябваше да имаме преди повече от 15-20 години“. Ние с Оги (Огнян Цветанов) сме късали „живо месо“, за да участва той и да направи еножурналистическа група. Аз съм поемала неговите смени, за да може той да работи в тази насока. И много разчитах, че ще се появят такива хора. Но истински, коректни еножурналисти, каквито ги виждаме по света – в Англия, в Америка, дори вече и в Източна Европа започнаха да се утвърждават.
Българските производители ги има. Българското вино го има. И то е на ниво, с което човек може да се гордее. То просто трябва да бъде забелязано от журналистите и да му се помогне и от търговците, за да бъде продадено.
Не е ли това също въпрос на време?
Въпрос на време е. Хайде, ние производителите малко по-бързо узряваме, защото сме на „военната полоса“. И там нямаш много време да решаваш. Виждаш го веднага. И аз забелязвам, че и колеги, които са по-плахи, вече вилзат смело „в атака“. Въпросът е и журналистите да го разберат.
Не може да пишеш и все да започваш от „А и Б“. Вече не сме на ниво да учим азбуката или да пишем едносрични думички. Вече е време да творим поезия. Да покажем на хората едно ниво – не там в двата-трите долара, където всички ни тикат. Всички системи, които ни наблюдават – търговски, журналистически и т.н.
А България е сила, България е много мощ и много съдържание. Българските вина са страшно съдържателни. Можете спокойно да опитвате което и да е класно българско вино и ще имате много повече екзалтираност и много повече спомени, отколкото с вината на чужди производители на тази цена.
Няма как да не засегнем и темата за преждевременната загуба на Огнян Цветанов – не само за Боровица, но и за цялата винена общност. Какво не успя да довърши и искате да продължите?
Оги повтаряше непрекъснато, че такава съдба ни се е паднала – да бъдем пионери. Както в района, който той откри и аз отидох, заради това, че той ми го показа, така и заради новите неща, които имахме шанса да направим. Жалко, че го загубихме толкова рано, защото той имаше невероятни идеи и амбиции.
Не знам какво можехме да направим повече. Но моето обещание, което аз дадох, изтръгнато от него месец преди да си отиде, да остана в Боровица и да продължа нашата работа, аз го изпълнявам. И нашите виждания донякъде се припокриваха. В смисъл, че нас ни беше ясно за потенциала на района. Това е един невероятно запазен район, невероятно подходящ район за класни вина.
И както той се питаше, „Няма ли кой да каже на публиката, че винопроизводството е разделено на две – индустриални вина – трикотаж и „fine wines“?“ Вторите са 1, 2, 3% от цялото производство.
Ние, които работехме с него, и аз, която му вярвах на 1000%, знаех какво мисли и знаех какво иска. А той искаше да сложи българското вино на мястото му. Той смяташе, че българското вино е недооценено и че трябва да се помогне на българското вино да заеме подобаващото му се място.
Уважението, което получавахме „Боровица“, и лично Оги Цветанов, се прояви в една покана, която отново не видях журналистите да я отразят.
Каква беше тази покана?
Това бе поканата, която Оги получи от Institute of Masters of Wine за тяхната 50-годишнина. Те бяха поканили 50 уайнмейкъри от цял свят и 35 изби. Един от тези 50 души бе Оги Цветанов. Първо, това беше оценка за човека. За мен той беше единственият, който можеше да стане Master of Wine. Просто пропусна време, шанс нямахме…
Второ, това беше покана към „Боровица“. И тази покана – аз още на следващата година бях в Лондон и се срещнах с всички хора, които са се борили за „Боровица“. Имаше 4-5 Masters of Wine, които са казали „Стига с това „Б“ само „Бордо“ и „Бургундия“. Има и друго „Б““. Тогава е издигната буквата „Б“ – и за „Боровица“, и за България. А на самия коктейл бе избрана Гъмзата на „Боровица“. Това е едно признание, което даже не се чу.
Казвам го не защото съм от „Боровица“, а защото бе поканен Оги. Той отиде малко насила – с ултиматум от нас. Той смяташе, че не може да ни остави и да отиде в Лондон, когато имаме толкова работа и толкова грозде. Но аз му поставих този ултиматум, че не отиде ли, аз приключвам, защото няма смисъл да продължаваме, ако не оценим един такъв момент, който е веднъж в живота.
Когато се върна, той ми каза: „Аз изпитах щастието! Не искам никой да ми го разваля в България. Искам да си отида щастлив – това, заради което живях и се борих, го получих“. И написа такова писмо и на хората, които го бяха поканили.
И той си замина. Замина си обиден. На журналисти, на колеги, на хора, на които беше помагал и на които вярваше. Той беше най-деликатният и най-честният колега, който можем да имаме. Беше като баща за много хора.
Но може би това ни даваше сили да устояваме, защото при нас е много трудно. Особено на мен вече ми е много трудно. Дори за двама души беше много работата, а пък за един да не говорим. Но въпреки всичко идеята да направим вино, което да се бори със световните вина, да правим вината по най-добрия начин и да бъдат на нивото на най-добрите вина и най-вече да правим вината такива, каквито са – това, за което той се бореше. И даже искаше да кръстим избата си “Tale quale” – такова, каквото е. Дали е хубаво, дали се харесва на някого – това е следствие. Виното само` ще си намери хората, които ще го обичат.
