Във втората част на интервюто с Георги Василев, мажоритарен собственик на „Винпром Свищов“, разговаряме за виненото образование, потенциала за обединение на бранша, изграждането на винена култура и ролята на чуждестранните винени консултанти. Каква са неговите позиции относно експортните възможности пред винения бизнес в България и развитието на българското вино като „супербранд“ можете да си припомните от първата част на разговора.
Да продължим с идеите за развитие на българското вино…
Много сериозно развитие бихме могли да постигнем, ако инвестираме в българската винена наука. Във виненото образование. Въпреки, че институтите и агенциите формално съществуват, закони и наредби има, търговски представителства имаме, но… те са неефективни. Те трябва да се реформират, да се осигурят финансово, да се привлекат нови, образовани хора и да заработят така, че да допринасят за винения бранш.
Ние не може да намерим, и не само ние, всички винопроизводители, не можем да намерим достатъчно качествени агрономи, енолози, маркетолози, рекламни специалисти… Гладът за кадри е огромен! Университети и институти има, но те само вдигат рамене колко им е трудно, как са недофинансирани и как кадрите им бягат…
А не трябва ли и бизнесът да е по-ангажиран в този процес – да влияе на учебните програми, така че да са адекватни на потребностите на пазара?
Абсолютно! Но бизнесът по-скоро може да помага, не и да понесе цялата тежест от финансиране на образованието. По отношение на програмите ние го правим, предполагам, че и другите производители го правят. Представяме идеи, уточняваме изисквания, ходим на срещи и форуми, но… Няма го модела, чрез който нашите предложения да бъдат институционализирани. Липсва работеща структура, която да направи това. И си остават само разговори, защото нямаме инструмент, чрез който да влияем.
А университетите се финансират на база колко студенти ще привлекат, а не какво образование ще им дадат. И съответно бълват висшисти с дипломи, но те не са подготвени за пазара.
Говорейки за национална идентичност и изграждане на супербранд, вероятно сте в течение, че сред бранша има опити за обединяване около Маркетингов винен борд, който да управлява един такъв бранд – „Вино от България“. Засега предимно на ниво дискусии и конференции. И изглежда, че явно още доста път трябва да се извърви. Според Вас има ли сили гилдията да се обедини около такава цел?
Убеден съм, че ако искаме да постигнем успех като винена нация, ние трябва да си сътрудничим, независимо от предразсъдъците и опасенията си.
За съжаление сегашната ситуация показва, че специално във винения бранш общите усилия са на много ниско ниво. Въпреки, че съм сигурен, че всички са с разбирането, че такова обединение е необходимо и че без него нищо не може да се постигне. Без това не може да се въздейства върху публичните власти, така че те да започнат да променят вътрешната регламентация, а след това и да изграждат инфраструктурата, която да помогне да излезем от това състояние и да реализираме пълния си потенциал.
Така че приветствам всякакви инициативи, които допринасят за това. Независимо по какъв начин ще се случи – животът ще покаже. Без усилия няма да стане. Но трябва да има и институционална ангажираност – и то не само декларативно. Не просто да приветстват, а да започнат работа, в координация с бранша, да превръщат идеите в действия.
Обединението на бранша е само първа стъпка. Тя не е лесна, защото има различни мнения по различни въпроси, и те трябва да се чуят и осмислят. Но след тази първа стъпка има още много следващи, които трябва да се направят. В много държави даже държавните институции не са чакали производителите да се „разберат“ и обединят, а сами са инициирали тези процеси. И тогава става много по-лесно.
Да насочим поглед и към вътрешната публика и българския консуматор. Има ли „резерви“ на нашия пазар? Виното като че ли си възвръща водещата позиция пред бирата.
Две неща ме правят абсолютен оптимист:
Да, ние сме на юг от Дунав и на юг от Рейн – там, където са традиционните винени култури. Ние принадлежим към тях. Още от времената на траките по тези земи не се е пиела бира – пиело се е винаги вино. В Римската империя виното е било дори разменна монета. През Възраждането българинът е сядал на трапезата с по една „ока вино“. Така че, то е в нашите гени.
В предишните периоди консумацията е била на нивото на средноевропейската, което означава между 40 и 60 литра годишно на глава от населението. Сега за съжаление сме някъде около 4 литра. Консумацията рязко се е свила поради различни причини. Т.е. има един голям потенциал за нейното увеличаване.
Вярно, че в момента има един световен тренд консумацията да намалява, но намалява в обемно, а не в стойностно отношение. Т.е. хората пият по-малко, но по-качествени и скъпи вина. В това отношение смятам, че имаме сериозен вътрешен потенциал, в който можем да се развиваме.
В страни като Китай, например, се полагат усилия, населението да се развие като „винопиещо“, защото това носи и престиж, и ползи за здравето. С вдигането на жизнения стандарт хората пият повече вино и по-малко спиртни напитки. Има програми, които са насочени към развитието на вътрешната консумация. А в България такива няма.
Не казвам, че не трябва да се пие бира. Но тя не предлага тези възможности за осмислянето на свободното време и общуването, както пиенето на вино.
Второто, което ме прави оптимист по отношение на потенциала, е развитието на винената култура. И аз се надявам, че и нашето интервю е част от тези усилия. Да повишаваме разбирането какво е виното и какво трябва да очакваме от него.
А митът за превъзходството на домашното вино спрямо „купешкото“?
Въпрос на качество. Аз мисля, че консуматорът много бързо се ориентира. Има огромна разлика между домашното вино и това, направено от професионален енолог – и във вкуса, и в хигиената. Има една традиционна гордост от това, че си направил „собствено“ вино, но то няма как изобщо да се сравни като качество с едно професионално направено вино. Ако само на цена се сравнява, да, но на база на качеството – няма сравнение.
Естествено, не всяко вино и от „винзавод“ е с добро качество и дори в някои случаи, е направено от грозде, но аз говоря за вината, произведени съобразно технологичните изисквания.
А и с времето все по-малко хора живеят на село, имат възможност да се грижат за лозето си, да отделят време и да правят домашно вино. Така че няма съществен проблем с домашното вино. Същественото за мен е стимулирането на консумацията на по-качествени вина.
Смятате ли, че местните сортове имат потенциала да формират лицето на българското вино?
Определено, но не трябва да си правим излишни илюзии, че всички усилия трябва да бъдат концентрирани в това. Практиката показва, че те са „черешката на тортата“ при изграждането на националния бранд. Масовият консуматор е свикнал вече с международните традиционни сортове, които са се наложили във времето по целия свят. Те са се доказали като най-доброто от стотиците сортове, които съществуват. И винаги ще бъдат водещите, където и да отидете.
А местните сортове дават разнообразието и допълнението към общия фон. Но виното е нещо толкова дълбоко и комплексно, че например един Совиньон блан, произведен в Свищов, не прилича, и никога не бих искал да прилича, на един Совиньон блан, произведен във Франция или Нова Зеландия. Колкото и да са наложени тези стилове, консуматорът винаги ще иска разнообразие. Виното е откритие, виното е преживяване и не може да „стандартизираш“ вкусовите му качества. Така че, независимо, че се използват по-ограничен брой сортове, възможността от тях да се постига разнообразие, е неограничена. И това дава възможност, дори и чрез тези сортове да постигаш собствен стил и да се изгражда национална идентичност.
Да поговорим и за ролята на чуждестранните консултанти. Все повече изби работят с тях, включително и Вашата. Доколко те развиват индивидуалността на избите, като акцентират на автентичното, или напротив – налагат собствените си разбирания за виното, водейки се от глобалните тенденции?
В ситуация, в която има такъв дефицит на национални кадри – и като количество, и като качество, мисля, че дори не трябва да се поставя въпроса „да“ или „не“ по отношение на външните консултанти. Определено „да“! Във виното, както и във всички сложни индустрии, не можеш да изоставаш. Има световни тенденции, на които ако не отговаряш и не ги следиш, най-малкото при износа ще бъдеш неконкурентен. Ако искаш да си част от световния пазар, не можеш да си позволиш да изоставаш.
Освен това има световни „моди“, с които трябва да се съобразиш. Една от тях е тенденцията за намаляване на алкохолния процент във виното. Това е във връзка със стремежа за по-здравословен начин на живот, с разширяването на периферията на винените потребители с все повече жени и млади хора, за които по-ниският алкохолен градус е предпочитан. Това е разликата от преди години, когато вино се е пиело, за да се стоплиш или да получиш повече калории и енергия. Това е тенденция, която трябва да отчетем.
Ако не го направиш или нямаш необходимите знания и умения, ти изоставаш. А вече живеем в един отворен свят, който въпреки местните препятствия и специфики, следва световните тенденции. И като се появи една мода в Ню Йорк или Лондон, рано или късно, но по-скоро рано, тя се пренася и в България, и навсякъде по света. Така че и местният пазар започва да отчита тези тенденции.
Най-бързият начин, чрез който директно да достигаш до тази информация, е чрез консултантите в собственото си производство. Разбира се, зависи и от приемащата страна, да оцени доколко консултантът допринася, а не „отнема“. Няма гаранция, че щом е външен консултант, той непременно ще има положителен принос. Трябва избата добре да си дефинира изискванията си и да проследи дали те се изпълняват, дали се запълва определен дефицит, заради който консултантът е бил ангажиран.
А дали той ще налага своя стилистика – ако например преценим, че има пазарна ниша за български вина, които са в „Тоскански“ стил, защо не? Трябва да се адаптираме към изискванията на консуматора.
Нужни са ни “точните” консултанти…
Това зависи и от приемащата страна. Ако тя е пасивна и остави всичко на консултанта, резултатът вероятно ще е различен. При всички положения тези консултанти, които са големите имена, работили в България, дадоха впечатляващи резултати. Разбира се, най-големите световни „звезди“ имат изисквания, на които нашият стандарт трудно може да отговори.
Но ние работим вече повече от 5-6 години с нашия италиански консултант Федерико Ричи. И въпреки, че той си е изграден в Тосканската традиция, не мисля, че е мотивиран да налага Тоскански стил на нашите вина. Напротив – той иска да се изгради със собствена репутация, а това става, когато не имитира, а създава свой авторски продукт. Чрез неговото разбиране как от гроздето на Свищов ще направи нещо уникално, носещо същевременно и неговия почерк, и нашия тероар.