„Виница“ е едно от емблематичните български вина. Разпознаваемо и ценено от публиката не само заради специфичната си технология на винификация – от изсушен мавруд, но и поради постоянството в качеството си, което регулярно го поставя в челните места на ежегодните винени класациите, включително и като Вино номер 1 на България за 2016 година в класацията на Дивино топ 50 („Виница 2013“). Затова и ексклузивната вертикалната дегустация пред пишещи на тема „вино“, в която от „Загрей“ представиха реколтите между 2007 и 209 година, нямаше как да не се превърне в едно от най-интригуващите събития в, надяваме се, възстановяващия се български винен календар.
Ще оставя описанието на органолептичните характеристики на отделните реколти на колегите, които имат значително по-задълбочени познания в това от мен. Още повече, че за пореден път се убедих, че трудно се постига единомислие дори и сред такава малка „фокус група“. Всъщност това е най-хубавото на виното – личното мнение винаги има най-голяма тежест и е по-важно от оценката и на най-големите авторитети. Затова бих искал да ангажирам вниманието ви с няколко други неща.
С голямо удовлетворение отбелязвам тенденцията все повече български изби да придобиват самочувствие и да представят развитието на топ вината си през годините. Въпреки, че историята на модерното българско вино не е особено дълга – реално е между 10 и 20 години, вече може да се твърди, че много от винопроизводителите ни са станали разпознаваеми и търсени заради постоянството в усилията си и устойчивостта в качеството на продуктите си. Постепенно се формира истинска винена публика, която следи не само конкретни вина, но – което за мен е не по-малко радващо, познава и следи и работата и на определени енолози. The Wine Inside също се стреми да подкрепя тази тенденция, вкл. е с организирането ексклузивни тематични клубни сбирки, като например “Клубна вечер с Боровица”. Надявам се, че в бъдеще в още по-голяма степен ще ставаме свидетели, а защо не и участници, в подобни инициативи.
Макар и кратка, историята на модерното българско вино няма как да не поставя за обсъждане и дискусии вече и темата за потенциала за отлежаване на българските вина, и в частност – на българските сортове. Не говорим за колекционерските бутилки, открити забравени тук-там по някои винпроми при приватизацията им, а за вина, които все още са в отлична форма. Този въпрос се усложнява и от факта, че често пъти натискът за възвръщаемост на инвестициите успява да се наложи над концепцията на енолога – да се изчака още малко, преди да се пусне виното на пазара. За себе си имам отговор – в преобладаващите случаи можем да очакваме вълнуващи срещи със стари реколти в рамките на декада. Но, разбира се, има и изключения – и в двете посоки. За нас, обаче, интересно е виното дълголетие. Отлежаването в бутилката е толкова строго индивидуално, че понякога разказва по-интересни истории, отколкото може да го направи най-добрата бъчва. Потвърждение на това е и факта, че на тази дегустация след различните реколти на „Виница“, опитахме и три реколти от т.нар. „Резерва на фамилията“. На мен някои от вината от класическата линия ми допаднаха повече от резервата, но при други бе точно обратното – фамилната резерва впечатляваше. Много е индивидуално.
Представете си го като среща на класа след много години – радваш се на това, че се е случила, готов си да пренебрегнеш някои обясними видими несъвършенства в съучениците си, наслаждавайки се на сравнението от днешната картина със спомените за лудориите през младежките години и… хоп – внезапно погледът ти се спира на някоя съученичка, върху която времето не е нанесло коварните си поражения. Не, не че не я е променило, но, как да го кажем, променило я е към по-хубаво – пред вас е същото стройно и ослепително момиче, но с цялото онова очарование на зрелостта. Е, така е понякога и с вината.
И най-вече погледът към бъдещето. Какво ще е бъдещето? Най-трудният въпрос. Но „Загрей“ е сред първите биологично сертифицирани изби в България, така че това в голяма степен ни улеснява по отношение на една прогноза с голяма степен на достоверност. Бъдещето е биологично и биодинамично. В това ни увери собственикът на избата Димитър Костадинов, а явно философията му се споделя и от енолога Таня Стефанова. Биодинамичното земеделие още е прохождащо в България, но все повече набира почитатели – особено сред семейните винарни. Вероятно това, че, въпреки кратката си история, вече като собственици в избите и енолози застъпва второто, и дори и третото поколение, затвърждава в тях отношението към земята и убеждението, че тя трябва да бъде устойчиво съхранена и за следващите генерации.
На дегустацията, за която пиша, освен флагмана на избата „Виница“, бяха представени и няколко реколти и от серията натурални вина на „Загрей“ – “Mini Mum” – предимно от Мавруд, но също и в купаж от Каберне Совиньон и Сира. Признавам, че според мен тези вина все още са твърде нишови, за да бъдат разбрани и приети от широката публика. Те могат да бъдат най-добре възприети контекстуално – като елемент от общата философия за прилагане във все по-голяма степен на биодинамиката. И е най-добре да бъдат опитани в самата изба – в атмосферата на прекрасните гледки и лозовите масиви, с които е заобиколена, и в съчетание с местните кулинарни специалитети. Едно, обаче, е сигурно – българските изби могат да ви предложат неповторими и автентични изживявания. И вече имат история – кратка, но съдържателна!
