Нужно ли е ново винено райониране – изводи от една дискусия

Сигурен съм, че вече сте видели много текстове, снимки и клипове от някои от страхотните събития, свързани с отбелязването на 26 октомври (Димитровден) на вече набиращата сериозна скорост инициатива на Българската асоциация на винените професионалисти (БАВП) „Международен ден на Мавруда“. Тази година кулминацията за мен бе Международната конференция в Арт центъра „Топлоцентрала“, в която освен многобройни представители на бранша, взеха участие и двама Masters of Wine – Каролайн Гилби и Янек Шуман, както и много винени блогъри и журналисти от Европа и САЩ. Чуха се много добри презентации и се получиха интересни дискусии. На една от дискусиите – „Нужно ли е ново винено райониране“, бих искал да обърна вашето внимание. Не само защото имах удоволствието и отговорността да я модерирам, а защото тази тема – вече толкова години обсъждана и коментирана, все още не може да обедини гилдията около общо становище и на базата на това общо становище да мотивира институциите към действие.

Започвам с важното уточнение, че това са моите изводи от дискусията (а в интерес на истината не само от дискусията, а от годините проследяване на темата). Те не ангажират нито организаторите от БАВП, нито авторитетните панелисти и участници, при все, че се базират на изказаните от тях становища. А БАВП бяха поканили наистина силен панел за тази дискусия. Представители на институциите бяха: от Министерството на земеделието Калина Тутева и от Министерството на туризма Венелина Червенкова. Асоциацията на лозарите се представляваше от проф. д-р Светла Янчева – Зам.-ректор на Аграрния университет в Пловдив, Българската асоциация на независимите лозаро-винари – от председателя Иво Върбанов, БАВП – от адвокат Ивана Мурджева (вероятно човекът във винения бранш, който е най-запознат с правната материя по темата). Международният винен съдия на Decanter и Mundus Vini, съосновател на Wine and Spirits Academy Bulgaria (WSAB) – лицензирана да провежда обучения за WSET, и собственик на една от големите онлайн платформи за продажба и експорт на вино Димитър Николов допълваше селекцията от панелисти и ракурси към темата. И така, ако сте имали търпението да прочетете това обстоятелствено встъпление, преминавам директно към изводите:

Каролайн Гилби, MW: “България има нужда от лични истории, вдъхновени от виното”

Каролайн Гилби, MW: Хората с увреждания трябва да участват в организацията на винените събития

Иво Върбанов: „Българските изби започват да работят като екип“

Димитър Николов, WSAB: Винените любители повече инвестират в знанията си от професионалистите


1. Държавните институции, ангажирани с темата, стават все по-кооперативни и отворени за диалог с бранша. Тази устойчивост е особено важна във времена, в които страната преминава през поредица от политически кризи, кратки и нестабилни правителства, всяко от които настроено антагонистично към действията на предходното. Вярно, че финалните решения се взимат на политическо ниво, но добре свършената предварително експертна работа в голяма степен може да улесни постигането на една добра цел.

2. Каналите за тази комуникация вероятно могат да се подобрят – не са най-добрите или не са достатъчно гъвкави, за което предпоставка е и остарялата нормативна уредба, легитимираща браншови организации, които са вписани в Закона, но са загубили своята легитимност в самия бранш, и маргинализираща нови винарски и професионални организации, които на практика движат процесите в българското вино. Впрочем проблемът за липсата на равнопоставеност пред Закона на различните браншови организации е толкова значим, че сам по себе си би могъл да е тема на отделна дискусия. Но трябва да си признаем, че и браншът не е достатъчно активен в диалога си с ресорните институции.

3. Да си дойдем на темата – няма единно становище в гилдията по отношение на промяната във виненото райониране. Не само какви и колко трябва да са новите ЗГУ и ЗНП, но дали изобщо трябва да се премине към този труден процес, кога това трябва да се случи и кой трябва да е двигателят на промяната. Позициите варират от „вече сме драматично закъснели“, през „трябва, но нека да се действа внимателно и постепенно – това е маратон, не спринт“, до „толкова по-съществени проблеми има българското вино, че ново райониране в момента е най-малката ни грижа“. Всяка от тези три групи има своите аргументи. Което показва, че има да се свърши много работа по отношение на комуникацията в самата гилдия на винопроизводителите. Процесът на “отделяне на гроздовия сок от утайката“ (да използвам като метафора винената лексика) не е приключил. Няма как да се заблуждаваме, че без относително единна позиция на бранша, ще дойде министър и правителство, които ще рискуват репутацията и позициите си, за да оправят бакиите на българското вино.

4. Тя е свързана с предходната. Все още нямаме критична маса от винена публика, която да оцени тероарните вина чрез пазарното си поведение и с това да стимулира винопроизводителите да катализират процеса на по-прецизно райониране и акцентиране не само върху сортовите вина, но и върху региона. За съжаление няма разпознаване и предпочитание и по редица други критерии – например на вината от независими-лозаро винари. Това предизвикателство за мен, като журналист и винен ценител, е дори по-голямо, защото извън каузалните и експерименталните инициативи, пазарът е този, който ще определи поведението на винопроизводителите, характерът и стилът на техните вина в една относително дългосрочна перспектива. Дори исканите промени в нормативната уредба за ново райониране да се случат, ако те не са съобразени с реалностите на пазара, то или ще влошат състоянието на бранша, или ще си останат само добри пожелания на хартия.

5. Накрая, но съвсем не на последно място – логически даже трябва да е на първо – връзката с науката – университетите и изследователските институти. Академичните представители вече не просто предупреждават – те алармират, че са на ръба на оцеляването – и по отношение на финансирането, и по отношение на кадровото обезпечаване. Губи се трупана с десетилетия научна експертиза, която е фундамент за устойчивото развитие на лозаро-винарския сектор и конкурентоспособността на българското вино на световните пазари. Загубата на лозови масиви можем да компенсираме, но загубата на научен потенциал – не. И ако не се предприемат решителни действия в тази насока (не казвам, че ще е лесно), скоро ще го разберем по един доста болезнен начин. Ако перифразираме известната сентенция за армията – „Който не „храни“ собствените си научни и академични кадри и институти, ще храни чуждите“.

Не мислете, обаче, че изводите от тази дискусия са песимистични. Напротив – ако „болните“ теми на българското винопроизводство не се замитат под килима, а продължават да се поставят в дневния ред на бранша, шансовете да намерят своите решения силно се увеличават. Дори често пъти подобни дискусии да провокират един по-остър тон и дори на моменти да ни се струва, че стоим на едно място. Инициативи като Международния ден на Мавруда показват, че все по-голяма част от бранша намира за важно да обсъжда не само успехите и постиженията, но и проблемите и предизвикателствата. Това е важна стъпка напред. А вярвам, че темата ще бъде неформално продължена и на предстоящото издание на Divino.

*Снимката към публикацията е от конференцията, но от друг – също много интересен панел – “Добрите практики в маркетинга и налагането на национален бранд”, модериран от Вили Гълъбова.